Нора Робъртс - Въпрос на избор

Джесика вдигна поглед и отново попадна в капан. Очите му я уловиха в плен. Чувстваше как я притеглят — същото физическо усещане, както ако я държеше за ръката. Устоя. Той е като подвижен пясък, мина й през ума. Никога няма да се измъкнеш, ако направиш тази последна крачка. И въпреки това, рискът я изкушаваше.

— Джесика.

Майкъл хвана ръката й и разпиля мислите й.

— Мм, да?

— Какво ще кажеш да излезем тази вечер? Онова местенце нагоре по брега, което харесваш.

Спокойните му зелени очи й се усмихваха. Джесика усети как пулсът й се успокоява. Това е мъж, когото разбира.

— С удоволствие.

— И не бързай да се прибираш рано — вметна Дейвид. — Утре аз ще се заема с магазина, ти си остани у дома.

Джесика го погледна закачливо.

— О, нима?

Дейвид изсумтя на ироничния й тон.

— Ето я мис Редклиф — обърна се той към Слейд. — Забравя, че я помня още когато беше на дванайсет и носеше шини на зъбите.

— Как ще ти хареса пак да те поваля на пода? — усмихна му се сладко тя. — Ще бъда готова в седем — извърна се отново към Майкъл, пренебрегвайки ухилената физиономия на Дейвид.

— Чудесно — целуна я бързо той и стана. — Ще се видим утре, Дейвид. Приятно ми беше да се запознаем, господин Слейдърман.

Джесика остави чашата си и скочи на крака, сякаш твърде дълго се беше задържала на едно място.

— Ще изведа Юлисис на разходка по брега.

— Не гледай към мен — лениво изрече Дейвид. — Трябва да си щадя силите.

— Нямах намерение да те моля. Слейд?

Искаше му се да се отстрани за малко от нея, но примирено се надигна от мястото си.

— Разбира се. Ще си взема якето.

Бреговата ивица беше тясна и скалиста. Откъм залива подухваше приятен ветрец с мирис на сол. Джесика се смееше, от време на време взимаше някое изхвърлено парче дърво и го мяташе, за да го гони кучето. Юлисис подскачаше нагоре по брега, после се връщаше обратно и енергично подтичваше в кръг около тях, докато Джесика не му подхвърлеше следващото дърво. Водата се блъскаше в скалите и се вдигаше нагоре в мъгла от пръски. Слейд наблюдаваше Джесика, докато тичаше за ново парче.

Върви ли изобщо някога спокойно? Тя отново се засмя и задържа дървото над главата си, докато кучето тромаво се опитваше да я достигне. „Не се свързвай с нас, докато не научиш нещо съществено.“ Слейд пъхна ръце в джобовете и си припомни дадените му нареждания. „Наблюдавай жената.“ Наблюдава я, дявол да го вземе! И тя все повече му харесва. Наблюдавай какво правят слънчевите лъчи с косите й. Наблюдавай как избелелите дънки прилепват към тесния ханш. Наблюдавай как се извиват устните й, когато се усмихва… Наблюдавай как детектив Слейдърман ще провали всичко, защото не може да отклони мисълта си от една кльощава жена с очи с цвят на бренди.

— За какво мислиш?

Рязко се върна към реалността, за да открие Джесика само на крачка от себе си, загледана в лицето му. Мислено се изруга и осъзна, че ще провали нещо повече от прикритието си, ако не внимава.

— Че много отдавна не съм бил на брега — измисли набързо.

Джесика присви очи.

— Не, не мисля така — изрече тихо. — Чудя се какво е това у теб, което те прави толкова потаен — отметна косата си с нетърпелив жест. Вятърът незабавно я разпиля обратно върху лицето й. — Но това си е твоя работа, предполагам.

Подразнен, той вдигна едно камъче и го запрати в разпенените вълни.

— Чудя се какво е това у теб, което те кара да бъдеш толкова подозрителна.

— Любопитна — поправи го тя, малко объркана от думата, която беше избрал. — Интересен мъж си ти, Слейд, може би, защото има толкова много неща, които не казваш.

— Какво искаш, биография?

— Лесно се ядосваш — отрони тя.

Той рязко се извърна към нея.

— Не ме предизвиквай, Джес.

Обръщението й хареса — никой, освен баща й, не беше я наричал така. Изписаният на лицето му гняв също й харесваше. Беше пробила първата дупка в бронята му.

— Ами ако продължа? — подразни го тя.

— Ще бъдеш отблъсната. Не съм много учтив.

Тя се разсмя.

— Да, адски си прав, че не си. Трябва ли това да ме плаши?

Нарочно го дразни. Но макар и да го разбираше, това никак не му помагаше. Слаба и енергична, стоеше пред него с развети от вятъра коси. Очите й бяха златисти и дръзки. Не, не би се уплашила лесно. Слейд си каза, че го прави само за да докаже една теза. Дори когато вече я притегляше в ръцете си, той си напомни, че го прави само за да докаже тезата си. Видя го на лицето й: очакване, приемане, но не и страх. Проклинайки я, той решително притисна устни върху нейните.