Нора Робъртс - Всичко е любов

— Непременно бих имала духове — реши тя и му протегна ръка. — Бесни, тракащи духове, не някакви си лунни и въздушни. — Вплете пръсти в неговите и за момент двамата погледнаха заедно към къщата. — Целуни ме, Макгрегър — помоли Шелби и отметна косата от очите си. — Силно. Никога не съм виждала по-идеално място за това.

Още докато говореше, притисна тяло към него и здраво обви ръце около врата му, за да го привлече към себе си. Когато устните им се срещнаха, й се стори, че долавя дъха на морска буря, въпреки че небето бе ясно. Докосваше Алън и усещаше раздиращите светкавици. Ако той прошепнеше името й и устните им трепнеха заедно, тя чуваше гръм.

Притиснаха се един към друг, изгубени, забравили за света около тях, който просто спря. Сякаш бяха морски птици, долетели в гнездото си с падането на нощта. Сякаш луната бе започнала бавно, бавно да се издига, още докато слънцето залязва. Нямаше значение. Всеки от тях бе центърът на света на другия.

Ръцете й се допряха до страните му, отдръпнаха се и останаха леко върху кожата. Обля я вълна на съжаление за това, което още не можеше да му даде, което може би никога нямаше да е способна да му даде. Обвързване, което можеше да престъпи границите на всичкия й страх, всичките й съмнения и обещанието, което бе дала пред себе си.

— Обичам те, Алън — прошепна Шелби. — Вярвай в това.

Той виждаше в очите й облаците на страстта… И борбата. Да, тя го обичаше, обаче… Не още, заповяда си Алън. Можеше да почака още съвсем малко, преди да настоява за повече.

— Вярвам — каза той, хвана ръцете й, целуна ги и я прегърна през кръста. — Ела да влезем вътре.

Докато вървяха към вратата, Шелби за малко облегна глава на рамото му.

— Разчитам на твоята дума, че в неделя вечерта ще си изляза оттук цяла и невредима.

Алън само се засмя:

— Казах ти каква е моята позиция за ролята на посредника.

— Много благодаря. — Тя погледна към вратата и забеляза тежкия месингов герб, който служеше за чукане. Лъвът на Макгрегърови студено я гледаше с галското си мото на коронованата глава. — Баща ти не е човек, който би се крил в храстите, а?

— Да кажем, че има силно развито чувство за семейна гордост. — Той вдигна чукалото и го пусна да падне тежко върху дебелата врата. Шелби си представи как звукът отеква във всяко ъгълче на къщата. — Кланът Макгрегър е един от малкото, на които е разрешено да имат на шлема си корона. Добра кръв. Силна порода.

— Ха! — Презрението в погледа й се смени с любопитство, когато Алън избухна в смях. — Нещо смешно ли казах?

Преди да бе успял да отговори, вратата се отвори. Тя видя висок мъж, рус и с невероятни сини очи с виолетов оттенък. Имаше слабо лице, което говореше за интелигентност и лукавство. Той се облегна на вратата и бързо се усмихна на Алън:

— Смей се ти. Татко от цял час вика и мърмори. Нещо за… — Погледът му се премести към Шелби. — Предатели и неверници. Здрасти, ти трябва да си неверницата.

Устните й трепнаха от приятелската ирония в гласа му.

— Трябва да съм аз.

— Шелби Кембъл, брат ми Кейн.

— Първият Кембъл, който пристъпва прага на крепостта на Макгрегърови. Влез на свой риск. — Подаде й ръка. Първата му мисъл бе, че тя има лице на морска сирена — не особено красиво, ала пленително и трудно за забравяне.

Шелби огледа широкия коридор и одобри избелелите гоблени и тежките стари мебели. Долови аромата на пролетни цветя, лекия дъх на прах и на стар лак. Не, и самата тя нямаше да го направи по-добре.

— Е, покривът не падна върху главата ми — забеляза, като разглеждаше щита с герб на стената. — Дотук добре.

— Алън! — Серина бързо се спусна по стълбите, въпреки напредналата си бременност. Шелби видя елегантна жена с тъмносини очи и с коса, едновременно нежна и наситеноруса. Видя също радостта, любовта, хумора в очите й, преди тя да обвие ръце около врата на Алън. — Липсваше ми.

— Много добре изглеждаш, Рина. — Той внимателно опря ръка на корема й. Сестра му, помисли със смесица от учудване и гордост. Малката му сестричка.

— Не мога да свикна с това — измърмори под носа си.

Серина сложи ръката си върху неговата.

— Няма да имаш още много време за свикване. — Усети как бебето се размърда под ръцете им и се усмихна на Алън, който погледна натам. — Той или тя вече няма търпение. — Отметна глава и се вгледа в лицето на Алън. — Татко си е внушил, че може и да са две. Чудя се кой ли може да му е пуснал тази муха.

Очите на Алън се усмихваха.

— Това беше чисто отбранителна маневра.