Нора Робъртс - Всичко е любов

Шелби си го представи и свъси вежди:

— Боже мили, това може да се превърне в национално бедствие.

— Световно — поправи я Алън. — Затъркаля ли се веднъж топката, няма спиране.

— Добре, убеди ме. — Целуна го шумно. — Твой патриотичен дълг е да не се събличаш. Освен тук — добави с блеснали очи и насочи ръка към ластика на шортите му.

Той се засмя и отново привлече устните й към своите.

— Шелби… — Езикът й се докосна до неговия и Алън хвана с две ръце главата й, за да не й позволи да мърда. — Шелби — повтори малко по-късно, — преди малко исках да говоря с теб за нещо, а сега има опасност отново да се разсея, както тогава.

— Обещаваш ли? — Устните й се плъзнаха към врата му.

— Получих заповед за тази събота и неделя.

— Така ли? — Прехвърли се на ухото му.

Той в самозащита се претърколи и я притисна под себе си.

— Днес следобед ми се обади баща ми.

— Аха! — В очите й искреше смях. — Земевладелецът.

— Тази титла би му харесала. — Хвана китките й, за да не й позволи отново да замъгли съзнанието му, както май се опитваше. — Изглежда е планирал едно от прочутите си семейни събирания. Ела с мен.

Тя вдигна вежди:

— В замъка на Макгрегърови в Хайанис Порт? Невъоръжена?

— Ще вдигнем бялото знаме.

Искаше й се да отиде. Искаше й се да каже не. Едно посещение в родния му дом прекалено много я доближаваше до окончателното обвързване, което толкова старателно избягваше. Въпроси, предположения. Не можеше да ги избегне. Алън чу мислите й толкова ясно, все едно, че ги бе произнесла. Реши да смени тактиката.

— Имам заповед да взема със себе си това момиче… — Видя как очите й се присвиха. — Дъщерята на тези крадци и убийци Кембълови.

— О, така ли?

— Точно така.

Шелби вирна глава.

— Кога тръгваме?

Първата мисъл на Шелби, когато видя къщата на скалата бе, че и тя самата не би могла да я направи по-добре. Бе великолепна, извисяваше се, сурова и строга, с кулите и бойниците си. Бе съградена от камък и напомняше за морето, мрачна и загадъчна в гаснещите лъчи на слънцето. Крепост, замък, анахронизъм — не можеше да й намери име, можеше само да й се възхищава.

Шелби се обърна към Алън и видя, че той бе вдигнал вежди в очакване на нейната присъда. В очите му го имаше онзи намек на хумор, който се бе научила да разпознава, и иронията, която вървеше с него. Тя със смях се наведе отново напред да погледне добре къщата.

— Знаел си, че ще ми хареса.

Алън не се сдържа и докосна косите й с върховете на пръстите си.

— Мислех си, че може да ти допадне…

Шелби прихна и продължи да гледа замъка, докато той караше нагоре по хълма взетата под наем кола.

— Ако бях израснала тук, стаята ми щеше да е в кулата и в нея щяха да обитават духове без глави.

Алън завъртя кормилото по един от острите завои, които само допринасяха към атмосферата. Морето бе достатъчно близо, за да може през отворените прозорци да се донасят ароматът му и шумът от прибоя.

— Няма никакви духове, макар че баща ми периодично заплашваше, че ще внесе няколко смразяващи кръвта от Шотландия. — Устните му трепнаха и той хвърли един кос поглед към Шелби. — Кабинетът му е в една стая в кулата.

Тя се обърна към него, вдигна вежди и отново се наведе напред.

— Хм. — Вгледа се в тесните прозорци на кулата. Дениъл Макгрегър. Да, с нетърпение очакваше да се запознае с него. Дори на негова територия. Но преди това щеше да се наслади на гледката.

Цветята бяха хубаво допълнение — водопади от растения, избликващи от основата на къщата в дива пролетна фантазия. Дали Макгрегър имаше последната дума и за пейзажа, чудеше се Шелби, или това бе запазен периметър на жена му? Може би специалистката по хирургия на гръдния кош си почиваше, като отглеждаше петунии. Може би умелите й ръце и острият й ум имаха нужда от точно такова творчество.

Ако къщата бе творение на Дениъл, а градината на Ана, според Шелби те трябваше много добре да си подхождат. И двете бяха неповторими, силни и горди. Срещата с Макгрегърови можеше да се окаже много интересна.

Още щом Алън спря колата, Шелби изскочи и се втурна към цветната леха, за да я огледа цялата. Отново се засмя, отметнала глава назад, а непокорните й къдрици се разпиляха от вятъра. Къщата сигурно бе най-красива привечер, по здрач.

Алън се бе облегнал на колата и я гледаше. Когато бе с Шелби, понякога гледането бе достатъчно.

Харесваше му върху фона на дивите багри на цветята и сивите камъни на къщата, пъхнала ръце в джобовете на широките си панталони. Тънката й блуза с избродирани преди повече от петдесет години мънички лалета на яката се развяваше на вятъра. На ръката си носеше малък цифров часовник.