Нора Робъртс - Всичко е любов

Алън вдигна вежди. Познаваше баща си прекалено добре.

— Аз пък мислех, че е погълната от очакването на първото си внуче. Как е Рина?

— Тази седмица сам ще видиш — съобщи му Дениъл. — Аз… Тоест, Рина и Джъстин вече решиха, че искат да прекарат почивните дни със семейството. Кейн и Даяна също ще дойдат.

— Много работа си имал — измърмори Алън.

— Какво каза? Не мънкай, момче.

— Казах, че ще имаш много работа — отвърна Алън благоразумно.

— Заради майка ти съм готов да жертвам тишината и спокойствието си. Тя се безпокои за всички ви, и особено за теб, защото още си без жена и семейство. — Първородният — добави той, вдъхновявайки се, — а и брат ти, и сестра ти се задомиха преди теб. Най-големият син, кръстен на името на баща ми, пък толкова зает да хвърчи насам-натам, че не изпълнява задължението си към рода Макгрегър.

Алън си помисли за изнурителната сутрин и почти се усмихна.

— Струва ми се, че родът Макгрегър се движи добре. Може пък Рина да има близнаци.

— Ха! — Ала Дениъл за момент се замисли върху тази идея. Май си спомняше за близнаци преди две поколения по майчина линия. Трябваше да не забрави да провери, след като затвори. — Ще те чакаме в петък вечерта. И… — Дениъл се наведе напред върху масивното си бюро и запали една от забранените си пури. — Какво, по дяволите, е всичко това, което чета във вестниците?

— По-конкретно? — попита Алън.

— Предполагам, че може да е печатна грешка — разсъди Дениъл, вторачи се намръщено във върха на пурата си и я изтръска в пепелника, който държеше скрит в най-долното чекмедже на бюрото. — Мисля, че познавам достатъчно добре собствената си плът и кръв.

— Още по-конкретно — помоли Алън, въпреки че вече бе усетил накъде духа вятърът. Просто бе прекалено хубаво, за да го свърши толкова бързо.

— Ако прочета, че собственият ми син… Наследникът ми, така да се каже… Си губи времето да другарува с някаква Кембъл, знам, че става дума за печатна грешка. Как се казва момичето?

Едновременно с желанието да разцелува баща си, го обзе най-откровено немирство и дяволитост.

— Кое момиче?

— По дяволите, момче! Момичето, с което се срещаш, което прилича на фея. Прелестното създание от снимката, която видях. Добър кокал. Добре се носи.

— Шелби — отговори Алън и изчака малко, преди да добави: — Шелби Кембъл.

Настъпи мъртвешка тишина. Алън се облегна назад на стола си и се зачуди колко ли време ще мине, преди баща му да се сети да си поеме въздух. Жалко, помисли той, наистина жалко, че не можеше да види лицето на стария пират.

— Кембъл!!! — Светът се взриви. — От Кембъловите, онези крадци и убийци!

— Да, тя също обича Макгрегърови.

— Никой мой син не си губи времето с някоя от клана на Кембъловите! — изрева Дениъл. — Ще те нашаря с ремъка, Алън Дънкан Макгрегър! — Заплахата бе толкова празна сега, колкото и когато Алън бе осемгодишен, но бе отправена по същия гръмогласен начин. — Ще ти съдера кожата!

— Ще можеш да се опиташ тази седмица, когато се запознаеш с Шелби.

— Една Кембъл в моята къща? Ха!

— Една Кембъл в твоята къща.- повтори Алън меко. — И една Кембъл в твоето семейство още до края на годината, ако стане, както го искам.

— Ти… — В гърдите му се бореха чувства. Кембъл срещу най-голямото му желание — да види всяко от децата си оженени и задомени, а себе си отрупан с внучета. — Ти мислиш да се ожениш за една Кембъл?

— Вече й предложих. Тя не ме иска… Засега — добави Алън.

— Не те иска! — Бащината гордост надделя над всичко друго. — Каква глупачка! Типична Кембъл — измърмори той. — Тъпи неверници. — Дениъл подозираше, че между тях има и вещици. — Сигурно е урочасала момчето — измърмори той, намръщен на празното пространство. — Винаги преди това е бил с ума си. Добре, доведи твоята Кембъл при мен — заповяда той енергично.

Алън сдържа смеха си, забравил за лошото настроение, което го тровеше само преди няколко минути.

— Ще я поканя.

— Ще я поканиш? Ха! Докарай тук това момиче, дъщерята на Кембъл.

Като си представи Шелби, Алън реши че и за две трети от народния вот не би пропуснал тази среща.

— Ще се видим в петък, татко. Много поздрави на мама.

— Петък — измърмори Дениъл и лакомо засмука пурата си. — Да, да, петък.

Когато затвори, Алън почти виждаше пред очите си баща си, потриващ очаквателно ръце. Почивните дни щяха да са интересни.

Когато спря на уличката пред къщата на Шелби, Алън забрави за умората си. Десетчасовият ден бе зад гърба му, с всичките си купища документи, факти и цифри.