Нора Робъртс - Всичко е любов

Шелби се засмя, помаха й и се върна в магазина. Щеше да опакова онази зелена купа. Този път тя щеше да изненада Алън.

Алън все едно щеше да получи изненада, макар че тя не би трябвало да го изненадва.

Не му се случваше често да се чувства раздразнен, но тази сутрин имаше среща след среща. Не му се случваше често да се чувства притеснен от пресата, ала журналистът, който го бе причакал пред новата сграда на Сената, бе и упорит, и досаден. Сигурно още не се бе отърсил напълно от раздразнението след този разговор, а може би работеше прекалено много, но когато излезе от асансьора на своя етаж, търпението му бе на ръба.

— Сенаторе… — Секретарката му скочи от стола си. Изглеждаше толкова уморена, колкото той се чувстваше. — Телефоните цяла сутрин не спряха да звънят. — Държеше в ръце кожен бележник и вече движеше пръст по него. — Нед Брюстър от ЦРУ Конгресменката Плат. Шивър от канцеларията на кмета на Бостън във връзка с изграждащото се селище за бездомни в Бек Бей. Мек, съветникът по масмедиите. Рита Кардова, социална работничка от североизточните райони, която настоява да говори лично с вас по повод проекта за жилища…

— По-късно. — Алън влезе в кабинета си и затвори вратата. Десет минути — обеща си десет минути и остави куфарчето на бюрото. От осем и половина сутринта отговаряше на всякакви въпроси и молби. По дяволите, щеше да си открадне десет минути, преди отново да се заеме с тях.

Обикновено нямаше нужда от това, помисли смутено и се намръщи към прозореца. Виждаше се източната част на Конгреса, белият купол, символизиращ демокрацията, свободата на мисълта, справедливостта… Всичко, в което някога бе вярвал. Виждаше Капитолийския площад с големите му кръгли саксии, пълни с цветя. Бяха поставени там след бомбата — като естетическа барикада. Представяха това, което, Алън знаеше, бе част от човешката същност. Някои искаха да творят, други искаха да разрушават. Тероризмът бе плашещо логичен. Ако той се кандидатираше за президент, щеше да му се налага всеки ден да се справя с това.

Решението му не можеше да се отлага много. Разбира се, при нормални условия можеше да изчаква благоприятния момент, да опипва почвата. И в общи линии това щеше да прави и сега — за пред обществото.

Ала решението за себе си трябваше да вземе скоро. Нямаше как отново да помоли Шелби да се омъжи за него, ако не можеше първо да й каже какви планове има. Ако евентуално се кандидатираше за президент, това означаваше, че щеше да я моли да сподели с него много повече от име, дом и семейство. Щеше да я моли да реши, че отдава част от своя живот на него, на тяхната страна, на въртележката от протокол и дипломация. Алън вече не разглеждаше възможността да бъде сам. Шелби вече бе негова съпруга във всякакъв смисъл, освен юридически — трябваше само да я убеди в това.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, той го изгледа с неприязън. Бяха минали само пет от неговите десет минути. Раздразнено вдигна слушалката.

— Да?

— Извинявайте, че ви безпокоя, сенаторе, но на телефона е баща ви.

Алън прокара ръка през косата си и седна.

— Добре, ще се обадя. Арлин… Извинявай, имах тежка сутрин.

Тонът й претърпя бърза и пълна промяна.

— Няма защо. Баща ви звучи… Както винаги енергично.

— Арлин, трябвало е да постъпиш в дипломатическия корпус. — Чу я как се засмя и превключи линията. — Здравей, татко.

— Е, значи все още си жив. — Сарказмът в гърмящия глас почти не бе прикрит. — Ние с майка ти вече мислехме, че нещо се е случило с теб.

Алън успя да скрие усмивката в гласа си.

— Миналата седмица се порязах, като се бръснех. Ти как си?

— Той ме пита как съм аз! — Дениъл изпусна една въздишка, която би трябвало да е патент на дълго страдащите бащи навсякъде по света. — Чудя се дали изобщо си спомняш кой съм аз. Обаче няма нищо… За мен няма значение. Майка ти, виж, тя очакваше синът й да й се обади. Първородният й син.

Алън се облегна назад. Колко пъти бе проклинал съдбата, задето го е направила най-големият и бе предоставила на баща му възможността да го боде с тази фраза? Разбира се, напомни си той философски, Дениъл си имаше фрази и за Рина и Кейн — единствената дъщеря, най-младия син.

— Малко бях претрупан. Мама там ли е?

— Има спешен случай в болницата. — На кръст да го разпънат, Дениъл не би признал, че жена му, Ана, щеше цял час да му се кара, ако знаеше какво прави. Тактиката му бе да й съобщи, след като вече всичко е свършено. — Ходи наоколо тъжна и все въздиша — излъга той без никакви угризения. — Реших да плюя на гордостта си и аз да ти се обадя. Време е да се освободиш една събота и неделя и да дойдеш да видиш майка си.