Нора Робъртс - Всичко е любов

— Ъхъ.

— Ако това е котаракът ти, той не диша.

— Макгрегър.

Алън целуна върха на главата й.

— Какво?

Шелби сподавено се засмя в рамото му.

— Макгрегър — повтори тя. — Моето прасе.

За момент се възцари тишина, докато той се опитваше да осъзнае чутото.

— Моля?

Убийствено сериозният му тон я накара да прихне. Щеше ли да може вече да преживее някой ден, без да го чуе?

— Ох, кажи го пак. Много ми хареса. — Трябваше да види лицето му и намери сили да се пресегне през него и да потърси кибрита на нощното шкафче. Кожата й се отърка в неговата. Накрая запали една клечка и я поднесе към свещта. — Макгрегър — обясни Шелби, целуна го бързо и посочи към края на леглото.

Алън се вгледа в усмихващата се прасешка муцуна.

— Нарекла си едно плюшено розово прасе на мое име?

— Алън, така ли трябва да говориш за нашето дете? — Погледът му срещна нейния, толкова мъжествен и ироничен, че тя безсилно се отпусна върху гърдите му в пристъп на смях. — Сложих го там, защото той трябваше да е единственият Макгрегър, който ме е излъгал да се пъхне в леглото ми.

— Наистина ли? — Алън я дръпна за косата, за да вдигне засмяното й лице към себе си. — Това ли направих аз?

— Ти много добре знаеше, че няма вечно да успявам да устоя на балони и дъги. — Светлината на свещта хвърляше отблясъци върху лицето му. Шелби описа с пръст играещите върху него сенки. — Исках да устоя на чара ти, наистина исках. Нямаше да направя това.

Той хвана китката й и я насочи нагоре, за да може да целуне дланта й.

— Да правиш любов с мен ли?

— Не. — Погледът й се премести от устните към очите му. — Да се влюбя в теб.

Почувства как пръстите му върху китката й се стегнаха, после бавно се отпуснаха. Тъмните му очи не се отделяха от нейните. Усети под себе си как пулсът му се промени.

— А влюби ли се?

— Да.

Едва прошепнатата дума отекна в главата му. Алън я привлече към себе си и я прегърна. Не бе очаквал, че толкова скоро ще му даде толкова много.

— Кога?

— Кога ли? — повтори тя, наслаждавайки се на твърдостта на гърдите му под бузата си. — Някъде между момента, когато излязохме на терасата у Райтови и когато отворих една кошница с ягоди.

— Толкова дълго ли ти трябваше? На мен ми беше достатъчно само да те погледна.

Шелби вдигна глава и се взря в очите му. Знаеше, че той не преувеличава. Не бе в неговия стил. Проста истина, изказана с прости думи. Обхвана с две ръце лицето му.

— Ако ми го беше казал преди една седмица или преди един ден, щях да помисля, че си луд. — Отново прихна и притисна устните си към неговите. — Пък може и да си луд… Май няма значение. — С въздишка се отпусна върху него. — Май изобщо няма значение.

Тя знаеше, че може да изпитва нежност — към деца и малки животни. Никога не бе изпитвала истинска нежност към мъж. Ала сега, когато го целуна, докато думите му за любов още ехтяха в главата й, почувства как я залива нежност. Пръстите й на художник се плъзнаха по лицето му, поглъщаха формата му, докато бе сигурна, че ще може да я материализира от въздуха. После се спуснаха надолу, по врата и твърдите мускулести рамене — рамене, на които можеше да се разчита, достатъчно силни, за да поемат проблемите ти в случай на нужда. Но Шелби нямаше да моли за това. Достатъчно й бе да знае, че ги има. Без да отделя устни от неговите, плъзна пръстите си по ръцете му, защото в първата буря на страстта бе в такава треска, че не можа да види истински целия мъж. Сгуши лице във врата му и усети там своя аромат. Помисли, че това е прекрасно. Ръцете му се обвиха около нея и просто останаха там — голи, вплетени, доволни.

— Мога ли да ти кажа нещо, без да ти се завърти главата? — прошепна тя, докато галеше гърдите му.

— Едва ли. — Гласът му бе надебелял от удоволствието на докосването. — Аз лесно се лаская.

— В моята работилница… — Шелби притисна устни към гърдите му и почувства как сърцето му заби по-бързо под тях. — Помниш ли, когато ти изцапах пуловера и ти го свали, за да го изплакнеш? Аз се обърнах и те видях. Прииска ми се да те пипна, ей така. — Плъзна длани нагоре, после отново надолу, към тънкия му кръст. — Просто така. Едва не го направих.

Алън усети как кръвта му запулсира — в главата му, в сърцето, в слабините.

— Аз нямаше много да се дърпам.

— Ако бях решила да те имам, сенаторе — прошепна тя през знойния си смях, — ти нямаше да имаш избор.

— Така ли?

Шелби докосна с език ребрата му.

— М-м-м. — Чу го как рязко пое въздух. — Точно така. Един Макгрегър винаги се предава пред един Кембъл.