Нора Робъртс - Всичко е любов

— Двамата обичат да спорят. Той е също толкова властен като нея.

Паркира пред дома й и слезе, преди да бе успяла да му каже, че нямаше нужда да си прави труда да я изпраща до вратата. Докато се изкачваха по стълбите, Шелби по навик бръкна в чантата си за ключовете.

— Още са у мен — напомни й Алън и ги извади от джоба си. Без да откъсва поглед от нея, ги залюля в ръката си. — Сигурно струват колкото чаша кафе.

Тя се намръщи:

— Това е подкуп.

— Подкуп ли? — Погледът му бе мек и спокоен. — Не, това беше предположение.

Шелби се поколеба, после въздъхна. Вече го познаваше достатъчно добре, за да разбира, че могат цял час да обсъждат предположението му на стълбището и накрая пак да свършат с неговата чаша кафе. Отстъпи настрани и му предостави да отключи вратата.

— Кафе — заяви тя, сякаш определяше граничната линия. После си свали якето и небрежно го хвърли на един кухненски стол. Котаракът се измъкна изпод него, скочи на пода и я погледна със здравото си око. — Ох, извинявай. — Порови из бюфета и извади плик с котешка храна. — Той е виновен — обясни Шелби на Моше. Когато котаракът се нахвърли върху храната, тя погледна отново към Алън: — Не обича да закъснявам с вечерята му. Много е точен.

Алън изгледа с любопитство дебелия лаком котарак.

— Не изглежда отпаднал.

— Не е. — Шелби отметна перчема от очите си, обърна се към умивалника и напълни кафеварката с вода. — Но лесно се ядосва. Ако… — Загуби за миг мисълта си, защото ръцете на Алън се отпуснаха върху раменете й. — Ако забравя да го нахраня, той… — Устните му се затвориха върху ухото й и кафеварката издрънча в умивалника. — Той се цупи — довърши тя и рязко спря водата. — Съквартирантите, които се цупят — успя да произнесе с внезапно изтънял глас, докато слагаше кафеварката на котлона, — усложняват нещата.

— Представям си — измърмори Алън, повдигна косата от врата й и впи зъби в чувствителната кожа. Шелби почувства как пламва и се помъчи да включи щепсела в контакта. — Шелби… — Ръцете му се плъзнаха към кръста й.

Нямаше да му обръща внимание, каза си тя. Изобщо нямаше да обръща внимание на това, което правеше с нея.

— Какво?

— М-м-м. — Алън плъзна устни отстрани на шията й и откри, че ароматът й там бе по-трептящ, точно над ключицата. Описа я с език и чу как Шелби бързо и несигурно пое дъх. — Не сложи кафе в кафеварката.

Тя потрепери и се вкопчи с две ръце в масата, за да не й се случи отново.

— Какво?

Той се пресегна край нея да издърпа, щепсела от контакта.

— Ти — подзе Алън и я обърна към себе си — не сложи кафе. — Целуна леко ъгълчето на устните й, после другото.

Шелби почувства моментна слабост и затвори очи.

-Къде?

Устните му се затвориха върху ключицата й.

— В цедката на кафеварката.

— Ей сега ще го прецедя — прошепна тя, когато устните му се плъзнаха по клепачите й. Чу тихия му смях и се учуди защо звучи победоносно. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее огъня, който вече излизаше извън контрол. — Алън… — Леки като перце целувки обсипваха лицето й и наливаха масло в огъня. — Ти се опитваш да ме прелъстиш.

— Не се опитвам. — Той захапа нежно устните й, после ги остави незадоволени, за да се спусне към шията й. Искаше да почувства този отчаяно блъскащ се пулс. — Аз те съблазнявам.

— Не. — Шелби вдигна ръце към гърдите му, за да го отблъсне, ала те, кой знае как, се обвиха около врата му. — Няма да правим любов.

Алън едва сдържаше пламтящото си нетърпение. Вплете пръсти в косите й.

— Няма ли? — Отново погъделичка устните й.- Защо?

— Защото… — Тя се мъчеше да си спомни коя е, къде е. — Защото това е… Пътят към ада…

Той сподавено се засмя в устните й. След това езикът му се плъзна вътре.

— Опитай отново.

— Защото… — Не разбираше как желанието можеше да се разгаря толкова бързо. То не можеше да бъде толкова болезнено. Страстта не трябваше да идва на изнурителни вълни. Знаеше, защото бе изпитвала и едното, и другото. Това трябваше да е нещо различно, но то сякаш изобщо нямаше име. Обзе я слабост, такава слабост. И бясна, изгаряща сила, заплашваща да погълне всичко, което Шелби познаваше. — Не. — Почувства паника, остра и реална. — Не, прекалено много те искам. Не мога да позволя това да се случи, не виждаш ли?

— Късно е. — Все още обсипвайки лицето й с целувки, Алън я поведе през апартамента. — Много е късно, Шелби. — Смъкна блузата от раменете й и я пусна на пода. Този път, първия път, това щеше да бъде прелъстяване. Такова, което и двамата да си спомнят, докато са живи. — Слаба си — прошепна той. — Твърде си слаба, за да се съпротивляваш. — Без да бърза, плъзна длани нагоре по ръцете й, по раменете й. — Знаеш ли колко често съм си представял как съм така с теб? Колко често съм си представял, че те докосвам… — Пръстите му преминаха по тънкия комбинезон над гърдите й. — Ето така… — Полата й беззвучно се свлече на пода пред прага на спалнята. — Чуваш ли дъжда, Шелби?