Нора Робъртс - Сълзите на луната

Тя си пое дълбоко дъх.

— Но не за всичко — промърмори тя и отвори вратата на стаята на сестрите си.

Алис Мей седеше търпеливо в края на леглото, с лъснати официални обувки, а прилежно сресаната й коса сияеше като злато. Мери Кейт, пред тоалетката, нанасяше поредния слой туш върху миглите си. Очите й все още бяха леко подути от плача. При появата на Брена устните й се свиха в тънка остра черта.

— Алис, мила, мама те вика. Хайде, върви — подкани Брена.

Мери Кейт отметна коси и обяви:

— Тръгвам с теб, Алис Мей.

— Нищо подобно — поправи я Брена и запречи вратата. — Ще отидеш на по-късната неделна служба.

— Не съм длъжна да постъпвам както ти нареждаш.

— Или ела с мен да се разберем навън, защото обещах на мама да не се караме в къщата, или стой и се цупи като дете цял ден и цяла нощ. Ако искаш да бъдеш жена, Мери Кейт, аз съм при пикапа и те чакам.

След по-малко от пет минути Мери Кейт излезе от къщата и се качи в пикапа. Беше добавила и червило на устните си, забеляза Брена, докато с бясна скорост излизаше на пътя. Не разбираше защо толкова много жени гледат на такова боядисване или като на щит, или като на оръжие.

От друга страна знаеше, че предците й са се боядисвали със синя боя, преди да се впуснат с крясък в битка.

Понеже смяташе хотела на скалата за неутрална територия, дори малко в полза на Мери Кейт, Брена зави и паркира там. Слезе и пое с отмерена крачка — знаеше, че сестра й ще я последва.

— Къде отиваш? — попита Мери Кейт. — Някъде, където да ме хвърлиш от скалите ли?

— На място, което и двете уважаваме и няма да започнем да си скубем косите или да се бием.

Вървяха по пътеката. Прекосиха скалите, където все още духаше остър вятър. Зимата сякаш не бе съвсем готова да се предаде на пролетта. Ала диви цветя вече подаваха главици сред камъните, а птиците пееха високо и силно, колкото и чайките.

Минаха край развалините на катедралата, построена някога в чест на свети Деклан, край кладенеца и трите каменни кръста и се насочиха към мястото, където бяха погребани мъртъвците.

— Това е свята земя — започна Брена. — Именно върху нея искам да стоя, когато ти казвам, че не постъпих правилно спрямо теб. Ти си ми сестра, моя кръв, а аз не взех предвид чувствата ти, както беше редно да направя. Съжалявам за всичко.

Изглеждаше сякаш се е избавила от нещо и това бе достатъчно да разгневи наново Мери Кейт.

— И си въобразяваш, че това оправя нещата?

— Това е всичко, което мога да кажа.

— Отказваш ли се от него?

— Смятах да го направя — отвърна Брена бавно. — Отчасти от гордост. Мислех си: „Ще се откажа от него заради нея и тя ще види каква саможертва правя в името на щастието й.“ Друга част от мен изпитваше вина, защото направих нещо, с което те нараних, и смятах, че като сложа край на историята с Шон, ще бъда справедливо наказана за постъпката си.

— По-скоро би трябвало да изпитваш вина заради начина, по който се държа.

Обзе я лек гняв, а в очите й се появиха предупредителни пламъчета. Но Брена се овладя. Познаваше сестра си и умението й да вбесява опонентите си, за да обезсили здравия им разум.

— Не изпитвам никаква вина за случилото се между Шон и мен, а само че нещата между нас са те наранили и засрамили. — Хладният й тон само дозасили смисъла на думите. — И затова бях готова да се откажа от него — като любовник и дори като приятел. Но премислих и реших, че е равносилно да се поддам на детски каприз. Не би било справедливо да се отнеса така към теб и към чувствата ти.

— Само извърташ нещата, за да получиш каквото искаш.

Разликата от четири години изведнъж сякаш нарасна на четиридесет. Брена се почувства ужасно уморена. В очите на Мери Кейт имаше сълзи — горещи и горчиви, — които й напомниха за времената, когато се бяха карали за нова играчка или за последната бисквита в кутията.

— Дали искам Шон? Да, искам го. Не съм си изяснила всичко докрай, но копнея за него и не го отричам. А сега тук разговарям открито с теб, като жена с жена, и ти заявявам, че и той ме иска. Съжалявам, Мери Кейт, че това ти причинява мъка, но той не гледа на теб както ти се иска.

Брадичката на Мери Кейт се вирна. Брена си помисли, че при подобни обстоятелства и тя би постъпила така.

— Не беше изключено да го направи, ако ти не му топлеше леглото.

От тези думи стомахът й се сви, но само кимна.

— Фактът е, че вече съм в леглото му. И няма да изляза оттам, за да ти направя място. Вчера бе възможно да го сторя, защото ми беше трудно да те гледам наранена и да съзнавам, че отчасти аз съм причината. Но сега тук, на ясната светлина, Мери Кейт, и с избистрена глава виждам, че не си наранена. Просто си ядосана.