Нора Робъртс - Сълзите на луната

Очите на Карик проблеснаха и станаха яркосини като светкавицата, която раздра осеяното със звезди небе.

— Да не искаш да приличаш на мен, млади Галахър? — Излезе от водата, а ботушите му бяха меки и сухи. — Майка ти никога ли не те е предупреждавала какво става, след като предизвикваш Добрите хора?

— Ти не ме притесняваш, Карик. Нуждаеш се от мен. Независимо от цялата ти мощ и номера, нужен ти е смъртен мъж. Затова си запази заплахите и светлинните изпълнения. Не ме впечатляват.

Карик се поуспокои.

— Ха, тази жена си въобразява, че те познава, но тепърва ще й се наложи да надникне по-дълбоко. Имай грижа да не й се покажеш прекалено много и прекалено бързо, за да не я подплашиш.

— Върви по дяволите.

Карик се усмихна.

— Те не ме искат — обяви Принца на феите и избледня заедно с мелодията, която се носеше от свирката му.

Брена отиде на ранната неделна служба. Малката черква, изпълнена с хладна утринна светлина, проникваща през стъклата, ухаеше на восък от свещи и светена вода. Винаги й се бе струвало, че светената вода изпуска лек метален аромат. Още през детството Моли й обясни, че било заради благословията в нея. Често си припомняше това и намираше утеха всеки път, когато потапяше пръсти в купела на черквата или в кладенеца на свети Деклан.

На задния ред проплакваше бебе. Майка му се опитваше да успокои жалните хленчове с нежни думи и милувки. Плачът не дразнеше Брена. Рядко по време на служба не се чуваше бебешки плач или шум от неспокойно седящите деца — колосаните им дрехи се търкаха в изтритите от употреба скамейки.

Допадаше й цялата тази фамилиарност, както и самият ритуал. Чудесно време и място, където човек да помисли, а според нея то бе почти равносилно на молитва.

Предстоеше й да направи избор. И ако желаеше да поправи стореното зло, налагаше се да побърза. Появи ли се пукнатина, тя само става по-голяма, ако не се погрижиш навреме. Ако не й обърнеш внимание достатъчно дълго, води до счупване и тогава си изправен пред истинска каша.

Сега взаимоотношенията й с Мери Кейт бяха пропукани, а това нараняваше сърцето й. За образуването на пукнатината дял имаше и тя. Ако нещата останеха така, щяха да се отразят на цялото й семейство. От голямо значение беше пукнатината да бъде запълнена и белезите да не личат.

Същото важеше и за Шон. Ставаше въпрос за основа, градена през цял един живот на привързаност, общи спомени и приятелство. Не може да стои отстрани и да наблюдава как се срутва.

Избор, помисли си тя. Откъде да започне поправките и как да ги направи. Всеки избор изисква стъпки и тя трябва да ги предприеме. Най-добре да започне веднага.

Измъкна се няколко минути преди службата да свърши. Така избегна срещите с хора, които биха искали да побъбрят, да поклюкарстват или да попитат как е семейството й. Подкара към вкъщи с леко свих стомах, но твърдо решила какво да направи.

— А, ето те и теб. — Моли, облечена за църква, я посрещна на вратата. — Чух те да излизаш рано.

— Бях на утринната служба.

— А ние, останалите, се каним сега да отидем.

— Мери Кейт ще дойде по-късно. — Брена влезе и тръгна нагоре по стълбите. — Може да вземе пикапа ми.

— Брена, няма да допусна никакви караници в тази къща в деня на Бога.

— Няма и да има такива — обеща й Брена.

При необходимост щеше да се кара с друг.

Стигна до горната стълбищна площадка в момента, когато баща й излизаше от стаята си. Зачервеното му лице лъщеше току-що обръснато, а браздите от гребена в косите му напомняха дири върху пясъчна ивица. Сърцето й едва не се пръсна от обич към него.

— Татко.

Чувстваше се неловко. Даде си сметка, че още известно време ще бъде така помежду им. Но видя в очите й да напират сълзи. Това вече не можеше да понесе.

— Майка ти ни събира за неделната служба.

— Вече бях.

— А, добре… — Запристъпва неспокойно на място. — Хубаво е човек да започне деня рано. Задните стълби на О’Лери най-после паднаха, както го предупреждавахме. И О’Лери, разбира се, се е изтърсил по тях. Заслужава си го, задето ги остави така да прогният. Това ни е първата задача.

Всеки един от двамата би се справил сам с работата; тя го знаеше. Поканата да работят заедно, излекува най-голямата пукнатина в сърцето й.

— Ще се приготвя, татко…

— Закъсняваме за службата, ако не се раздвижиш — провикна се Моли.

— Утре е точно толкова подходящо, колкото и днес — подхвърли кратичко Майк и леко докосна рамото на Брена, поемайки надолу по стълбите.