Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Откъде знаеш какво изпитвам към него?

— Не знам. Кажи ми.

Отметна глава, така че вятърът разпиля косите й.

— Обичам го.

Изрече го страстно като драматична декларация. Брена мислено й даде отлична оценка, защото съзнаваше, че тя никога не би го произнесла така впечатляващо.

— Защо?

— Защото е привлекателен, чувствителен и добър.

— Да, притежава всички тези качества, но същото важи и за кучето на семейство Клуни. А какви са недостатъците му?

— Няма.

— Има, разбира се. — Наличието им по странен начин успокои нервите на Брена и й позволи да се почувства необичайно разчувствана. — Той е инат, бавен и разсеян. На моменти имаш чувството, че сам си говориш, защото мислите му са зареяни нанякъде. Липсва му амбиция и трябва да го подтикваш за всяка крачка, иначе ще си остане щастлив на едно място.

— Ти го виждаш по този начин.

— Виждам го такъв, какъвто е, а не като красива картинка от книжка. Мери Кейт… — Пристъпи напред, но знаеше, че още е прекалено рано да я докосне. — Хайде да бъдем честни, ние двете. Има нещо в начина, по който изглежда, в излъчването му, което кара една жена да го желае. Разбирам какво изпитваш в това отношение. Самата аз го желая, откакто бях на годините на Алис Мей.

Нещо проблесна в очите на Мери Кейт.

— Не ти вярвам. Ти никога за нищо не чакаш.

— Надявах се да го превъзмогна. После се опасявах да не се изложа като глупачка. — Брена отметна разпилените си от вятъра коси и си помисли, че трябваше да се сети да ги завърже, преди да дойде на скалите. — Накрая се оказа нещо по-силно от желание. Оказа се потребност.

— Ти не го обичаш.

— Мисля, че бих могла. — В момента, когато изрече думите, Брена сложи ръка върху сърцето си, сякаш някой току-що го бе ударил с чук. — Мисля, че бих могла — повтори тя и се свлече на колене. — О, милостиви Боже, какво ще правя?

Мери Кейт я зяпна. Сестра й бе смъртно бледа, люлееше се напред-назад и притискаше гърдите си като при пристъп.

— Престани. Преструваш се.

— Не се преструвам. Не мога да спра. Не мога да дишам…

Изпълнена с подозрение, Мери Кейт се приближи и силно тупна Брена по гърба.

— Готово.

Бавно си пое дъх, после издиша.

— Благодаря ти. — Отпусна се немощно на пети. — Не съм в състояние да се справя с това сега. Извън възможностите ми е. И никой да не го очаква от мен. Нещата и без това бяха достатъчно лоши, но сега вече това въобще не бива да се случва. Изобщо. Така нищо не се оправя. Само се превръща в по-голяма тежест. По дяволите.

Нямаше никакви изгледи Брена да стане. Затова Мери Кейт седна на земята.

— Сигурно бих ти простила, ако го обичаш. Но не го казваш само за да го направя, нали?

— Не. А и не казах, че го обичам. Казах само, че бих могла. — Брена отчаяно сграбчи ръката на сестра си. — Не го споменавай пред никого. Искам честната ти дума. Само да промълвиш думичка за това и ще те удуша, докато спиш. Закълни ми се.

— О, за Бога. Защо да обикалям и да го разгласявам? Само ще изглежда още по-голяма глупачка.

— Вероятно ще ми мине.

— Защо искаш да ти мине?

— Да се влюбя в Шон Галахър! — Брена разтърка лицето си с ръце и ги прокара през косите си. — Каква каша само ще стане. Ще се подлудим един друг до година. Аз постоянно ще искам нещо да се прави, а той ще си прекарва времето в мечти. Не е в състояние да се сети да включи щепсел, камо ли да го оправи, ако се е развалил.

— Какво значение има? Ти ще го оправиш. А и нека да мечтае. Как иначе ще пише музиката си.

— И какъв смисъл има да я пише, щом не предприема нищо? — Брена махна ядно. — О, няма значение. Не това искахме, когато започнахме. Просто постъпвам по женски и това ме дразни. Защо жените постоянно превръщат привличането в любов?

— Може би през цялото време любовта се е крила зад привличането.

Брена вдигна глава.

— Защо трябва изведнъж да се държиш така мъдро?

— Сигурно защото не се отнасяш към мен като към глупаво момиче. Или защото, като те гледам сега, ми хрумва, че аз всъщност не съм изпитвала обич към него. Със сигурност никога не съм пребледнявала, нито съм се разтрепервала. И… — По лицето й се появи лека насмешка. — Чувствам се удовлетворена при тези обстоятелства да те видя слаба и ужасена. Вчера за малко да ми изтръгнеш косата с корените.

— И ти имаше няколко сполучливи удара.

— Нали ти си ме учила как да се бия. — Спомените предизвикаха сантиментални сълзи в очите на Мери Кейт. — Съжалявам, задето те нарекох развратница. Първия път го направих от гняв, после — от злоба. — Разтърка очи. — И съжалявам за нещата, които написах за теб в дневника си… Е, поне за някои от тях.