Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Значи и между нас нещата сега вече са по-добри, така ли?

— Искам да бъде така.

Пристъпи и се настани в единствения стол, върху който нямаше нотни листа.

— Защо не останеш известно време с мен, Мери Брена?

Очите й заблестяха от облекчение. Приближи се, седна в скута му и обърна лицето си съвсем близо до неговото. Не й хрумваше по-добър начин да се сдобрят.

— Пак ли сме приятели?

— Винаги сме били.

— Почти не спах от тревога, че никога вече няма да се чувстваме естествено, когато сме заедно, макар да помня обещанието да си останем приятели.

— Така ще бъде. Само приятели ли искаш да сме в момента?

В отговор тя само се приближи и сложи устни върху неговите. Леката й въздишка проникна в него; топла и вече така добре позната. Притегли я по-плътно и съзнателно удължи целувката, преди да премести устни към челото й.

После отпусна главата й върху рамото си и я обгърна нежно с ръце. Озадачена, тя седеше, без да помръдне; чакаше ръцете му да се плъзнат по познатия начин по тялото й. Но той само я държеше в обятията си, докато огънят бумтеше в камината, а вън дъждът не спираше да се лее.

Постепенно тя се отпусна и се потопи в уюта на прегръдката му, наслаждавайки се на обгръщащата ги интимна тишина.

Никога не бе имала любовник като него; мъж, който я разбира, мъж, готов да я държи в прегръдките си цяло едно дъждовно утро. Затова ли се влюби в него? Или винаги е била влюбена, без да го съзнава? Независимо какъв е отговорът, трябваше да го намери и изследва, докато парченцата на загадката оформят картината.

— Чудя се — подхвана тя, — дали през следващата ти свободна вечер би искал да дойдеш с мен в Уотърфорд сити? Ще те заведа на вечеря.

По лицето му, заровено в косите й, се появи усмивка. Отне й доста време, докато й хрумне да го ухажва, но сега вече се справяше добре.

— Ще облечеш ли онази рокля, с която излезе преди време с онзи тип от Дъблин?

— Бих могла.

— Харесва ми как ти стои.

— Ако ще обличам рокля, по-добре да отидем с твоята кола. Днес ще я постегна. Двигателят не е съвсем наред, а и маслото е за смяна. Клемите на акумулатора не са почиствани, откакто аз го направих.

— Предпочитам да оставям тези неща на специалистите.

— Просто проявяваш мързел в това отношение.

— Е, така е. Това ли е един от недостатъците ми, за които уведоми Мери Кейт?

— Да. Ти си безпомощен тип, Шон Галахър.

— Е, безпомощен е силна дума.

— Съжалявам, ако те обижда. — Размърда се — въобще нямаше вид на човек, който съжалява. — И трябва да признаеш, че никак не си амбициозен.

— За важните неща съм достатъчно амбициозен.

— Музиката ти не е ли сред тях?

Тъкмо щеше да се наведе да целуне ухото й, но тя попречи на намерението му.

— Какво общо има моята музика?

Внимателно, предупреди се Брена. Разглоби нещата на съставните им части, но не ги чупи.

— Ами седиш тук и я съчиняваш, а после оставяш листата разхвърляни и не предприемаш нищо.

— Знам кое къде е.

— Въпросът е какво правиш за нея.

— Извличам удоволствие да я съчинявам.

Удари на камък, прецени тя, като видя как пред лицето му сякаш падна пелена. Нужно е да пипа умело, за да го преодолее, и Брена възнамеряваше да направи точно това. Една от крачките, така да се каже, които трябва да предприеме.

— Чудесно е, но не желаеш ли нещо повече? Не искаш ли и други хора да й се наслаждават?

— Ами ти дори не я харесваш.

— Кога съм казала подобно нещо? — Не обърна внимание на втренчения поглед, който й хвърли, а само сви рамене. — Дори да съм споменавала нещо подобно, е било само за да те дразня. Много я харесвам даже. А когато си свирил някоя от мелодиите си в кръчмата или по време на ceili, и други са й се наслаждавали.

— Предимно приятели и роднини.

— Точно така. А аз съм ти приятелка, нали?

— Да.

— Тогава ми подари една мелодия.

Той се размърда, целият нащрек.

— Какво искаш да кажеш с това да ти подаря една?

— Точно това, което казвам. Подари ми една песен да стане моя. Нещо като отплата, задето ще оправя колата ти. — Импулсивно се надигна и пристъпи към пианото. — Разполагаш с десетки, а те просто си лежат тук. Искам една.

Не й вярваше нито за секунда, но не виждаше никакъв капан… или вреда.

— В особено настроение си, О’Тул, но — добре. Ще ти подаря една.

Надигна се и започна да ровичка из купчините, но тя го перна през ръката.

— Не. Аз ще си избера. Така е по-честно. — Грабна онази, която бе свирила, когато лейди Гуен се показа за първи път. — Тази ми харесва.