Нора Робъртс - Сълзите на луната

Продължавайки да крои мрачни планове, Шон излезе от къщата; сега разтъркваше и издраната си ръка. По навик се насочи към колата, но се спря и се облегна на градинската порта.

Беше твърдо убеден, че може да шофира. Нали е мъж, който носи на пиене? Ха, та името му в края на краищата е Галахър. Но както му беше тръгнало, най-вероятно ще се отклони от пътя и ще разбие зъбите си във волана.

Много по-разумно е да повърви пеша, прецени той. Ще си избистри главата, ще подреди мислите си. Пое към кръчмата, избягвайки канавките и неравните места. За да не му е скучно, си припяваше.

Препъна се един-два пъти, но падна само веднъж. Този единствен път бе достатъчен, разбира се, коляното му да намери самотно остро камъче. Точно се надигаше, вече не особено далеч от селото, когато Бетси Клуни спря до него колата си, пълна с деца.

— Шон, какво е станало? Да не си катастрофирал?

Усмихна й се. Хубава челяд имаше: всичките със светли коси и сини очи. Двете деца отзад нещо се разправяха, но най-малката, здраво прикрепена към детската седалка, наблюдаваше Шон с немигащ поглед на бухалче, смучейки червена близалка.

— О, здравей, Бетси. Как сте?

— Да не би да си катастрофирал?

Отвори вратата и бързо тръгна към него. Той стоеше ухилен срещу бебето й и така силно се люлееше, че едва се удържаше на крака.

— Не, не. Нищо не се е случило.

— Ръката ти кърви, а и лицето ти е насинено. Панталонът ти е скъсан на коляното.

— Така ли? — погледна надолу и едва сега забеляза калта и съдрания плат. — По дяволите! О, извинявай — вметна бързо, сетил се за децата.

Но тя вече бе достатъчно близо да види — а и да надуши — за какво точно става въпрос.

— Шон Галахър, ти си пиян!

— Да, малко съм замаян, предполагам. — Бяха учили в един клас, затова си позволи да я потупа приятелски по рамото. — Децата ти са страшно симпатични, Бетси, но най-голямото ти момиченце се опитва да удуши брат си и доста добре се справя.

Бетси хвърли поглед назад, изстреля някакво предупреждение и децата се пуснаха.

— Майка ми успяваше да постигне същото. — Искрено възхищение се изписа по лицето на Шон. — В повечето случаи един поглед стигаше да охлади кръвта ни. Е, трябва да вървя.

— Влизай отзад в колата, за Бога. Ще те откарам у вас.

— Благодаря, но съм тръгнал на работа.

Тя забели очи и отвори вратата.

— Влизай!

„Ще оставя другите представители на семейство Галахър да се оправят с теб“ — помисли тя.

— Много любезно от твоя страна, Бетси. Благодаря.

Пияният господин Галахър представляваше толкова забавна гледка за децата, че те не извършиха нито една пакост, докато майка им не го остави пред задната врата на кръчмата.

Махна им жизнерадостно, отвори вратата, препъна се на прага и едва не се стовари по лице за втори път тази сутрин. Успя да се задържи, подпрян на плота. Трябваше да изчака мивката да престане да кръжи пред очите му.

С предпазливите стъпки на пиян човек пристъпи към шкафа и се протегна да извади тиган и тенджера.

Клатушкаше се пред хладилника и се питаше какво ли се очаква да направи със съдържанието му, когато Дарси влезе с решителна стъпка. Очите й направо святкаха.

— Закъсня близо час, а докато си мързелувал в леглото, уговорихме да дойдат два автобуса, пълни с туристи. Разполагаме единствено с ядки и чипс.

— Ей сега ще се захвана…

— И се чудя какво да впишем в днешното меню, докато ти… — Млъкна и го изгледа изпитателно. Очите му, забеляза тя, едва се фокусираха. — Виж се на какво приличаш — окалян, изпокъсан и кървящ. Пил си.

— Точно така. — Извърна се и я дари с безобидната усмивка на много пиян човек. — И то доста.

— О, глупако, я седни, преди да паднеш.

— Много добре си стоя на краката. Мисля си да на правя пирожки с риба, точно това си мисля…

— Ще успееш, не се и съмнявам. — Развеселена, го придърпа към масата и го насили да седне. Погледна ръката му — беше виждала и по-лоши рани. — Не мърдай оттам — нареди тя и отиде да повика Ейдан.

— Как така пиян? Какво искаш да кажеш? — смая се Ейдан.

— Според мен си запознат с подобно състояние, но ако се налага да опресним представите ти, достатъчно е да погледнеш брат ни в кухнята.

— Господи, нямам време за такива неща.

Току-що бяха отворили и в момента нямаше много посетители, но след половин час поне шестдесет души, изгладнели от пътуването с автобус от Уотърфорд сити, щяха да се изсипят тук.

— Поеми бара тогава — рече той.

— О, не. И за милион лири няма да пропусна предстоящото представление — обяви тя и го последва в кухнята.