Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Мога да смятам, но не обърнах внимание на цените — отговори Клио, като извади всичко, което имаше, но все още не й достигаха осем долара и двадесет и два цента. — Помогни ми.

Той й даде десет долара, после протегна ръка за рестото.

— По-малко от два долара — каза тя, като хвърли парите в ръката му и метна торбата на свободното си рамо.

— Фалирах.

— Трябва да внимаваш как харчиш онова, с което разполагаш. И не забравяй да извадиш осем долара и двадесет и два цента от онова, което ти дължа за обиците. Аз ще се бръкна за таксито.

— Страхотно си щедър, готин.

— Ако искаш да те издържа мъж, ще трябва да си потърсиш друг. Убеден съм, че няма да имаш проблеми да си намериш такъв.

Клио не му отговори. Не можеше да каже нищо заради огромната буца, заседнала в гърлото й. Тя измарширува енергично до бордюра и махна на приближаващото такси.

— Е, извинявай — промърмори Гидиън.

— Млъкни! — успя да отвърне тя. — Просто млъкни. И двамата знаем какво мислиш за мен, така че просто престани.

Когато главата й се проясни отново, тя благодари на Бог, че им бе изпратил такси в същия момент. Клио скочи вътре, каза адреса на Тия и решително затвори очи.

— Не знаеш какво мисля за теб. Дори аз не знам.

Това бе последното изречение до края на пътуването им.

Клио щеше да влезе направо във временната си спалня, когато се прибраха в апартамента на Тия, но Гидиън отново я хвана за ръката.

— Хайде първо да видим статуетката.

— Ти искаш да я видиш — грубо отвърна тя и бутна чантата си в стомаха му с достатъчно сила, за да му изкара въздуха. — Ето ти я.

Беше прекосила половината стая, когато застина на място.

— Слушай, Клио…

Тя вдигна ръка и поклати глава. Стомахът му се сви, когато си представи как Клио плаче. Но когато се завъртя към него, широката й, глуповата усмивка го накара да присвие очи.

— Тихо! — прошепна тя и посочи спалнята на Тия. — Те са вътре.

— Кой?

Образите на Анита Гай и мускулестите й горили се явиха пред очите му. Клио скочи и му препречи пътя.

— Господи, готин, отпуши си ушите.

Тогава той чу приглушените стонове, които можеха да означават само едно. Зашеметен от любопитство, той пристъпи напред и чу непогрешимия звук от скърцане на легло.

— О, Господи!

Той прокара ръка през косата си и се опита да потисне смеха си.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — прошепна той и се ухили на Клио. — Не мога да стоя тук и да подслушвам как брат ми се забавлява с Тия. Ужасно е.

— Да. Ужасно — засмя се Клио и притисна ухо към вратата на спалнята. — Мисля, че ще се забавят още доста време. Освен ако брат ти не е един от онези бързаци, които свършват за секунди.

— Нямам представа — отвърна Гидиън, като я хвана за ръката и я дръпна към външната врата. — А и нямам желание да научавам. Ще се качим на покрива за известно време.

— Давай, Тия! — прошепна Клио, когато тръгна към вратата, като едва сдържаше смеха си.

— Мислиш ли, че ни чуха? — попита Гидиън.

— Мисля, че не биха чули и ядрена експлозия — отговори Клио и се заизкачва по стъпалата към покрива.

Излезе навън, отпусна се на един от столовете и протегна дългите си крака.

Усети, че настроението й отново се разваля, когато Гидиън отвори чантата й. Моментът на споделено веселие бе свършил. Време бе отново за бизнес.

Той извади орисницата и я вдигна нагоре. Статуетката заблестя на слънчевите лъчи.

— Не е кой знае какво — промърмори той. — Красива е и изработката е изкусна, ако се вгледаш внимателно. Оставила си я да почернее.

— Преди изглеждаше още по-зле. Но все пак това е само една от статуетките.

Той отмести очи от фигурката и ги прикова в тъмните й очила.

— Но е у нас, а не у Анита. Средната, онази, която мери. Решава колко дълъг ще е нечий живот. Петдесет години, пет, осемдесет и девет. И в какви дела ще мине този живот. Мислила ли си някога по въпроса?

— Не. Мисленето не променя нищо.

— Така ли? — попита той и завъртя статуетката в ръката си. — Според мен пък променя. Размислите върху живота, върху това, което ще направиш или няма да направиш, са различните измерения на съществуването. — А ако бъдеш прегазен от автобус, докато мислиш? Това какво е?

Гидиън се облегна на стената и се загледа в Клио, която седеше сред саксиите с цветя и зеленина.

— Затова ли не ми каза, че е у теб? Защото за теб не означава нищо повече от средство за постигане на някаква цел? Или пък въобще няма значение.

— Планираш да я продадеш, нали?