Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— И кога трябва да започнеш да се тревожиш?

— В десет.

— Значи закъсняваш. Скъпа, все пак минава известно време, докато правиш любов.

— Десет? Вече минава десет? — извика Тия и се раздвижи нервно. — Те може да се върнат всеки момент.

— Може — отвърна Мълаки, като се любуваше на движенията й. — Какво от това?

— Ами… ние не можем да сме тук. По този начин.

— Вратата е затворена, а доколкото си спомням, никой няма право на достъп до спалнята.

— Те ще разберат какво сме правили. А ние…

— Предполагам, че ще разберат. О, толкова е шокиращо! — засмя се той и протегна ръка, за да погали гърдите й.

— Не ме закачай.

— Не мога да се въздържа. Както не мога да се въздържа да се любя с теб отново. Харесваш ми и вън от леглото, Тия, но трябва да ти кажа, че… — той захапа ухото й и я накара да потръпне — … още повече те харесвам в него. Ще си открадна още няколко минути, за да ти покажа.

— Трябва да ставаме, и то веднага — започна Тия, но езикът му се плъзна по гърдите й. — Добре, добре. Предполагам, че още няколко минути са без значение.

Клио реши, че Гидиън Съливан би трябвало да дава уроци по сърдене. Би могъл да напише шибана книга по въпроса: „Как да накараш любовницата си да се чувства като пълен боклук. Само в десет лесни урока.“

Първият щеше да е поддържането на скована и отчуждена учтивост, която можеше да накара обигран рекламен агент да се оттегли, потънал в срам и разкаяние.

После идваше погледът. Безизразен, равнодушен поглед, с който би се гордяло всяко ченге.

Но онова, което я караше да се чувства най-зле, бе толкова просто, че тя се зачуди защо не го бутилират и продават под името „Брутално безразличие“.

Но тя нямаше да се пречупи. Гидиън можеше да се държи студено. Тогава тя щеше да е още по-студена. Можеше да й говори едносрично. Тя пък щеше да му отвръща със сумтене.

Ако той си въобразяваше, че спането на покрива вместо в топлото легло с нея бе наранило чувствата й, не бе познал.

Искаше й се да бе валяло. Проливно.

Возеха се в метрото, което бе идеалното място за ледено мълчание. Клио седеше спокойно, загледана разсеяно настрани, а той четеше овехтяло издание на „Одисей“.

Тя реши, че Гидиън би трябвало да се отпусне. И бездруго, човек, който четеше за удоволствие Джеймс Джойс, определено не бе неин тип.

Вероятно Гидиън си мислеше, че тя не бе отваряла книга през живота си.

Е, грешеше. Тя обичаше да чете, но не възнамеряваше да прекарва свободното си време в някаква метафорична джунгла от тъга и отчаяние.

Щеше да остави това на Гидиън, който бе толкова типичен ирландец, че сигурно и кръвта му бе зелена.

Клио се изправи, когато стигнаха до тяхната спирка. Гидиън отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и се затътри след нея. Тя беше прекалено заета с мрачните си мисли, за да забележи как той внимателно оглежда останалите пътници, които слязоха с тях, или как заслонява тялото й със своето. Гидиън я последва през лабиринта от тунели към следващия влак.

Стоеше търпеливо на перона и чакаше, а Клио нервно потропваше с крак и барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Не мисля, че ни следят — тихо каза той.

Клио едва не подскочи от звука на гласа му. Това я раздразни толкова силно, че забрави да изсумти.

— Никой не знае, че сме у Тия, така че не могат да ни следят.

— Може да не знаят, че сме у Тия, но някой може да наблюдава сградата й. Не бих искал да ги отведа до нея. Нито пък да им позволя да се влачат след нас.

Беше прав, а това й напомни, че тя бе завела някого до Мики.

— Вероятно би трябвало да се хвърля под следващия влак. Може би това ще ти се стори достатъчно солидно изкупление.

— Това е прекалено, а и безсмислено. Поне докато не вземеш статуетката от банката.

— Да, тя е единственото, което някога си искал.

Перонът завибрира от силния грохот на идващия влак.

— Сигурно ти е удобно да мислиш така.

Клио влезе вбесена във вагона и се хвърли на една от седалките. Гидиън се настани срещу нея, отвори книгата си и зачете.

Продължи да чете упорито, макар че влакът се тресеше силно и буквите играеха пред погледа му. Напомни си, че няма смисъл да спори с Клио. Особено на обществено място. Важното беше да отидат до банката, да вземат орисницата и да се върнат в дома на Тия. Тихо и незабележимо.

А след това можеха да започнат една добра караница. Но не беше сигурен дали ще им свърши работа. Все пак, въпреки интимността си, те почти не се познаваха. Двама души с различен произход и различни разбирания. И различни цели.