Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Човек би трябвало да има сърце от камък, за да не се трогне. И макар неговото собствено сърце да бе кораво, той го усети как се свива. Дори и той имаше връзка с това място и сега се зачуди защо бе чакал толкова дълго да дойде тук и да застане на тази земя.

Съдба. Да, точно съдбата го бе накарала да избере този момент, за да дойде тук.

Джак погледна назад над надгробните камъни и видя как Ребека полага букет на поредния гроб. Златисточервеникавата й коса танцуваше на вятъра, който разлюляваше високата трева. Устните й бяха извити в кротка усмивка, докато гледаше надолу към гроба.

Докато я наблюдаваше, Джак усети как сърцето му ускорява ритъм. Макар и изненадан, той не беше човек, който пренебрегва проблемите, затова тръгна към нея.

Тя вдигна глава. Устните й останаха извити в усмивка, но очите й го загледаха проницателно. Дали и тя усещаше същото? Това странно привличане и близост.

Джак стигна до нея и тя вдигна последните два букета.

— Това свято място излъчва такава мощ…

Той кимна. Очевидно и тя бе почувствала същото като него.

— Да, не мога да го отрека.

Ребека се вгледа в лицето му, в твърдите, силни черти, които го правеха не красиво, но много привлекателно, и в потайните му очи.

Беше убедена, че Джак знае много неща. И нищо чудно някои от тях да се окажеха невероятни.

— Вярваш ли в силата, Джак? Не в онази, които идва от мускулите или от положението. А в онази, която идва някъде отвътре.

— Мисля, че да.

Този път тя кимна.

— Аз също. Баща ми е там — посочи тя към надгробния камък от черен гранит с името на Патрик Съливан. — Родителите му са още живи. Живеят в Коув, също като родителите на мама. Тук са и прародителите ми, Джон и Маргарет Съливан, Деклан и Катрин Къри. И техните родители също са тук.

— На всички тях ли носиш цветя?

— Да. Това тук е последната ми спирка. Прапрародителите ми от страна на мама — обясни тя и клекна, за да остави цветята.

Джак погледна над рамото й и прочете имената. Съдба, отново си помисли той. А съдбата е подла кучка.

— Феликс Грийнфилд?

— Не виждаш много имена като Грийнфилд в ирландските гробища, нали? — засмя се леко тя и се изправи. — Той е бил човекът, за когото мама говори по време на обиколката. Онзи, който преживял крушението на „Лузитания“ и се установил тук. Това е последната ми спирка, защото ако той не беше преживял онзи ден, нямаше да съм тук, за да нося цветя. Видя ли онова, което искаше да видиш?

— Да.

— Добре тогава. Ела с мен у дома да пием чай.

— Ребека — каза той, като я докосна по ръката. — Дойдох тук, за да те търся.

— Мен? — отметна коса тя и се опита да сдържи вълнението в гласа си. — Това звучи страхотно романтично, Джак.

— Не, трябваше да ти кажа, че дойдох да търся Мълаки Съливан.

Смехът в очите й се стопи.

— Мъл? Защо?

— Орисницата.

Той забеляза как мигновения страх в очите й бе заменен от твърдост и студенина.

— Върни се в Ню Йорк и кажи на Анита Гай, че може да ме целуне по задника на път към ада.

— Бих го направил с радост, но не съм тук заради Анита. Колекционер съм и имам личен интерес към орисниците. Ще платя на семейството ти това, което Анита би платила, и ще добавя десет процента.

— Да ни платиш? Да ни платиш?!

Страните й се зачервиха от ярост. О, точно когато си бе помислила как всичко в нея бе запяло само докато го гледаше!

— Онази крадлива кучка! Виж сега. Накара ме да стоя над гроба на прадядо ми и да ругая. Но след като така или иначе го направих, ще ти кажа да вървиш по дяволите!

Джак въздъхна, когато тя заобиколи гробовете и тръгна към пътя.

— Ти си делова жена — напомни й той, когато я настигна. — Хайде да поговорим. А ако не искаш, ще ти напомня, че съм в състояние да те заставя. Не ме карай да ти го доказвам.

— Така значи, а? — обърна се тя вбесено. — Ще ме заплашваш? Е, опитай и ще видим дали няма да получиш още някой белег.

— Просто те помолих да не ме принуждаваш да те заплашвам — посочи й той. — Защо брат ти се върна в Ню Йорк тази сутрин?

— Не е твоя работа.

— След като пропътувах близо пет хиляди километра, за да го видя, определено е моя работа — отвърна той, решил да не се кара, а да говори кротко и разумно. — И мога да ти кажа, че ако е отишъл да се види с Тия Марш, няма да бъде приет радушно.

— Да бе, само дето тя плаща билета му дотам. Даде му парите назаем — добави Ребека сериозно. — Ние не сме пиявици и златотърсачи. А и Мъл направо се поболя, след като Гидиън му разказа за убийството.