Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Тия не заслужаваше подобно нещо. А несъмнено неговото домогване до нея бе довело дотук.

— Трябва да седнеш.

— Какво?

— Седни.

Той я хвана за ръката и я настани на стола.

— Ще повикаме охраната. Смяташ ли, че нещо липсва?

— Компютърът ми.

Тя се опита да си поеме дъх, но не успя. Уплаши се, че получава астматичен пристъп и зарови в куфарчето си за инхалатора.

— Лаптопът ми е изчезнал.

Той се намръщи леко, когато Тия вдъхна от инхалатора.

— Какво беше качено на него?

Тя махна с ръка, докато вдишваше лекарството.

— Работата ми — едва успя да промълви Тия. — Новата ми книга. Електронна поща. Сметки.

Тия започна да търси хапчетата си в куфарчето.

— Имам копие от книгата на диск — каза тя, но извади само флакон с лекарства.

Мълаки го дръпна от ръката й.

— Какво е това?

Той прочете етикета и се намръщи още повече.

— Ще се въздържим от това засега. Няма да изпадна в истерия.

— Няма ли?

— Няма.

Тя усети издайническото гъделичкане в гърлото си, което предхождаше паническите кризи.

— Мисля, че грешиш.

— Престани. Просто хипервентилираш или нещо подобно — каза той, като коленичи пред нея търпеливо. — Погледни ме. Дишай бавно! Дишай бавно!

— Не мога.

— Можеш. Не си наранена, нали? Само стаята ти е разхвърляна.

— Някой е проникнал в стаята ми.

— Точно така, но вече е свършено. Няма да промениш нищо, като поглъщаш успокоителни. Какво е положението с паспорта ти? Ценни предмети? Важни документи?

Той я накара да мисли, вместо да реагира и желязната хватка, стиснала гърдите й, се отпусна. Тя поклати глава.

— Паспортът ми е винаги у мен. Не пътувам с нищо ценно. Но лаптопът…

— Ще си купиш друг.

Тя не можа да възрази на логиката в думите му и кимна.

— Да.

Той стана и затвори вратата.

— Искаш ли да повикам охраната?

— Да, разбира се. И полицията.

— Изчакай една минута, за да си сигурна в това. Намираш се в чужда страна. Полицейската процедура ще отнеме доста време и ще ти създаде неприятности. А и историята ще се раздуха.

— Но… някой е влязъл с взлом в стаята ми!

— Би трябвало да провериш нещата си.

Гласът му звучеше спокойно и практично, защото това му се струваше най-добрият начин да се справи с нея. По този начин майка му се справяше с темпераментните избухвания, а истерията не се различаваше много от тях.

— Виж какво е откраднато — продължи той, като се огледа наоколо, после докосна с крак малка бяла машинка. — Какво е това?

— Устройство за пречистване на въздуха.

Мълаки взе машинката и я остави на бюрото, а Тия се надигна с разтреперани крака.

— Не мога да разбера защо някой би направил всичко това само заради един лаптоп — каза тя.

— Може би са се надявали на нещо повече.

Ирландецът отиде до вратата на банята и надникна вътре. Вече беше стигнал до извода, че финландците заслужаваха награда за луксозните си бани. Тия бе настанена в една от най-скъпите стаи, затова банята й беше по-просторна от неговата.

Затоплени плочки по пода, джакузи, душ с шест струи и хавлии, дебели и големи като одеяла. На дългия плот стояха пет-шест шишенца с хапчета, най-вече витамини и билкови препарати. Имаше и електрическа четка за зъби, свещ, туба антибактериален крем, пакети с нещо, наречено „Енерджи“, и няколко с надпис „Стрес“. Мълаки преброи и осем бутилки минерална вода.

— Ти си нещо невероятно, скъпа — отбеляза той.

Тия прокара ръка по лицето си.

— Пътуванията са сериозен стрес за мен. Имам алергии.

— Така ли? Искаш ли да ти помогна да пооправим това място, а после можеш да глътнеш хапче и да поспиш.

— Не мога да спя. Трябва да повикаме охраната на хотела.

— Добре.

Всъщност това можеше да създаде повече неприятности за нея, отколкото за него. Той се подчини на молбата й, отиде до телефона и се обади на рецепцията, за да им обясни случилото се.

Дори остана при нея, когато управителят и охраната се появиха. Галеше ръката й, докато тя говореше с тях и с готовност изложи събитията от вечерта и им съобщи името, адреса и номера на паспорта си.

Нямаше какво да крие.

Беше почти два сутринта, преди да се върне в собствената си стая. Сипа си щедра доза уиски и се замисли.

На следващата сутрин, когато Тия се събуди със замаяна глава, той бе изчезнал. Единственото, което я увери, че той въобще съществуваше, бе пъхнатата под вратата й бележка.

„Тия, надявам се, че тази сутрин се чувстваш по-добре. Съжалявам, но се наложи да променя плановете си и вече ще съм напуснал Хелзинки, когато прочетеш бележката. Пожелавам ти късмет за останалата част от пътуването. Ще се свържа с теб при първа възможност.