Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Не се опитвай да ми се подмажеш.

Той се ухили и отново я дръпна за косата.

— И най-бавните ти ходове щяха да са прекалено бързи за нея. Щеше да я уплашиш. Тия е много срамежлива, а и смятам, че си пада леко хипохондричка. Няма да повярвате какви неща носи със себе си. Шишенца с хапчета, малки машинки. Пречистватели за въздух и какво ли не. Пътува дори със собствената си възглавница, тъй като страдала от алергия.

— Звучи като ужасна досадница — промърмори Ребека.

— Не, не е — отвърна Мълаки, като си припомни леката, трезва усмивка. — Само нервна. Но когато ченгетата се появиха, се стегна. Помогна им с протокола хладнокръвно и им предаде всяка стъпка от момента, когато бе напуснала хотела, за да отиде на лекцията, до завръщането си.

При това не бе пропуснала нито една подробност.

— Умна жена е — замислено додаде той. — Мозъкът й запечатва всичко, а под всичките й нерви и притеснения се крие силен характер.

— Харесваш я — отбеляза Ребека.

— Да. Съжалявам, че й причиних неприятности. Но ще ги преживее.

Мълаки седна и сипа малко захар в изстиналия си чай.

— Ще оставим нещата на спокойствие за момента. Поне докато Тия се върне в Щатите. А после мога да направя едно пътуване до Ню Йорк.

— Ню Йорк! — скочи Ребека. — Защо винаги ти ходиш навсякъде?

— Защото съм най-големият. И защото, за добро или за лошо, Тия Марш е моя. Но ще трябва да внимаваме повече, тъй като изглежда, че следят действията ни.

— Някой от нас трябва да се справи бързо с онази кучка — промърмори Ребека. — Тя ни окраде. Открадна нещо, което е било в семейството повече от седемдесет и пет години, а сега се опитва да ни използва, за да се добере и до останалите две статуетки. Трябва да разбере ясно, че семейство Съливан няма да търпи подобно нещо.

— Тя ще си плати — каза Мълаки и се облегна на стола си. — И то скъпо, когато ние имаме другите две орисници, а тя само една.

— Едната, която открадна от нас.

— Трудно ще е да обясним на властите, че е откраднала нещо, което вече е било откраднато — обади се Гидиън и повдигна ръка, преди Ребека да успее да му възрази. — Преди осемдесет години Феликс Грийнфилд наистина е откраднал първата от орисниците. Мисля, че това няма да ни създаде проблем, тъй като никой, освен нас не го знае. Но пък нямаме и доказателство, че статуетката е била наша собственост, а жена, с репутацията на Анита Гай, ни я е измъкнала изпод носа.

Ребека въздъхна.

— Ужасно е, че успя толкова лесно, сякаш ние бяхме тъпи малки агънца, припкащи весело към кланицата.

— Сама статуетката не струва повече от неколкостотин хиляди лири — каза Мълаки, като се опита да забрави колко лесно го бяха измамили. — Но трите заедно са безценни за колекционерите. Анита Гай го знае, но накрая ще си плати за номерата.

Седнал в жизнерадостната жълта кухня с пъстри завеси на прозорците и ароматите на лятото, танцуващи около тях, Мълаки си помисли какво точно би искал да направи на жената, която бе откраднала семейния символ от глупавите му ръце.

— Не мисля, че би трябвало да чакаме дълго, преди да предприемем втория ход — реши той. — Тия няма да се върне в Ню Йорк още няколко седмици, а не искам да се появявам на прага й прекалено рано. Сега трябва да се заемем със следата, която води към втората статуетка.

Ребека поклати глава.

— Някои от нас не са си губили времето с разходки из чужди страни. Открих доста неща през последните няколко дни.

— Защо, по дяволите, не ни каза?

— Защото ти не спря да дрънкаш за нюйоркската си любима.

— О, за бога, Бека.

— Не споменавайте напразно божието име — сгълча ги Айлин. — Ребека, престани да дразниш брат си и да се перчиш.

— Не се перча. Все още. Рових се из Интернет, правих генеалогични проучвания и така нататък. Денем и нощем. Жертвах личния си живот. Е, това вече беше перчене — ухили се тя на майка си. — Но все пак работата не е лесна, тъй като разполагаме само със спомените на Феликс за написаното на бележката, която била прикачена към статуетката. Дългият престой в океана размил мастилото и сега ни остава да се надяваме, че Феликс не е забравил онова, което е прочел, преди най-драматичното събитие в живота си. Разчитаме на неговата… честност — реши накрая тя. — Макар че човекът е бил крадец.

— Но се поправил — добави Айлин. — Благодарение на бога и любовта на една добра жена. Или поне историята е такава.

— Така е — съгласи се Ребека. — Феликс видял на бележката име и адрес в Лондон. Твърдял, че ги запаметил, тъй като си помислил да се отбие там някой ден и да сключи изгодна сделка. А когато си запретнах ръкавите и се залових здраво с клавиатурата, открих, че наистина е имало Саймън Уайт — Смит, който е живял на номер 1915 на Мансфилд Парк.