Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Корабоплаване.

Това беше достатъчно близо до истината.

— Семеен бизнес от няколко поколения. Избор на съдбата — небрежно подхвърли той, но я наблюдаваше внимателно като ястреб жертвата си. — Особено ако се вземе предвид, че прапрадядо ми е бил един от оцелелите след корабокрушението на „Лузитания“.

Очите й се отвориха широко и тя остави чашата на масата.

— Така ли? Това е много странно. Моят прапрадядо е загинал при потъването на „Лузитания“.

— Наистина ли? — изрази с мнимо учудване той. — Такова съвпадение. Чудя се дали са се познавали. Тия — каза той, като докосна ръката й нежно, — започвам да вярвам сляпо в съдбата.

Докато вървяха към хотела, Мълаки се чудеше дали да каже още нещо и как да го каже. Накрая реши да сдържи нетърпението си. Ако заговореше за статуетките прекалено рано, тя можеше да усети, че не става дума за съвпадения, а за добре подготвен план.

— Имаш ли планове за утре? — попита той.

— За утре ли? — повтори тя учудено, тъй като още не можеше да повярва, че тази вечер не си е седяла в хотела. — Не, всъщност нямам.

— Искаш ли да те взема към един? Ще обядваме — усмихна се той и я въведе във фоайето. — А после ще видим как ще тръгнат нещата.

Тя бе възнамерявала да си събере багажа, да се обади у дома, да поработи малко върху новата си книга и да прави упражнения поне един час. Но не виждаше смисъл във всичко това.

— Да, би било чудесно — отговори Тия.

Идеално, помисли си Мълаки. Щеше да я зарадва с романтика и малко приключение. Разходка по море. А по някое време щеше да спомене за първи път сребърните статуетки.

Преди Тия да успее да се протегне за ключа си, той вече го държеше в ръка, а с другата, притискайки леко към кръста й, я насочи към асансьора.

Чак когато вратите се затвориха и двамата останаха сами в асансьора, тя усети първия пристъп на паника. Какво правеше? Ами той какво правеше? Беше натиснал копчето само за нейния етаж.

Беше нарушила всички правила от „Ръководство за пътувания на деловата дама“. Очевидно грижливото заучаване на всяко правило е било напразно?! Той знаеше номера на стаята й, както и че пътуваше сама.

Можеше да нахлуе вътре, да я изнасили и убие. Или пък в момента правеше отпечатък на ключа й и щеше да влезе и да я изнасили и убие по-късно.

И всичко това, защото не бе обърнала достатъчно внимание на втора глава.

Тя се изкашля нервно.

— И ти ли си на четвъртия етаж?

— Моля? Не. Аз съм на шестия. Ще те изпратя до вратата, както ме е учила майка ми. Трябва да купя някакъв подарък за нея. Мислех, че може би нещо от стъкло ще е подходящо. Вероятно ти ще ми помогнеш да избера най-доброто.

Споменаването на майка му я успокои, точно както бе очаквал.

— Ще трябва да ми кажеш какво харесва майка ти.

— Харесва всичко, което получава от децата си — отговори той.

Вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж.

— Децата й?

— Имам брат и сестра. Гидиън и Ребека. Майка ми се спряла на библейски имена, но не знам защо.

Той спря пред вратата й и пъхна ключа в ключалката. Натисна бравата, открехна вратата леко и отстъпи назад.

Едва не се засмя на облекчената й въздишка. И тъй като се бе развеселил, я хвана отново за ръката.

— Трябва да благодаря и на теб, и на боговете за прекрасната вечер.

— Аз също прекарах чудесно.

— До утре тогава.

Той прикова очи в нейните, повдигна ръката й и леко я докосна с устни. Едва доловимото й потрепване повдигна безкрайно самочувствието му.

Свенлива, деликатна и сладка, помисли си той. И абсолютно различна от неговия тип жени. Но все пак не беше лошо да експериментираш с нови неща от време на време.

Можеше да опита нейния вкус утре.

— Лека нощ, Тия. Лека нощ.

Леко изчервена, тя отвори вратата и пристъпи заднишком в стаята, без да сваля очи от неговите. После се обърна. И изпищя.

Той профуча покрай нея като куршум. При други обстоятелства Тия щеше да забележи и да се възхити на бързината и сръчността, с която ирландецът се движеше. Но в момента единственото, което виждаше, бе хаосът в стаята й.

Дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Куфарите й бяха нарязани на парчета, леглото — преобърнато, а всички чекмеджета — извадени. Съдържанието на кутията й за бижута бе разпръснато, а подплатата — разкъсана.

Бюрото във всекидневната също бе преровено. А лаптопът й бе изчезнал.

— По дяволите — промърмори Мълаки.

Първата му мисъл беше, че кучката го бе изпреварила.

Той се завъртя яростно, но само един поглед към лицето на Тия го накара да преглътне ругатните си. Тя беше бяла като платно, а очите й бяха помътнели от шока.