Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Не, не я беше изслушал. Просто бе настоял, че е срамежлива, а после й бе предложил да остави на него психологическите преценки и диагнози.

Стомахът й се сви, когато първите от публиката се приближиха към нея, за да получат автограф и да си побъбрят. Искаше й се доктор Лоуенстайн да е пред нея в този момент, за да може да го фрасне по носа.

Все пак бе принудена да признае, че се чувстваше по-добре. Наистина. Беше преживяла лекцията, при това, без да се успокоява с хапчета или набързо изпита чаша уиски.

Проблемът бе, че изнасянето на лекции беше много по-лесно, отколкото този директен диалог. При лекциите имаше разстояние и спокойствие. Разполагаше с бележки и ясен план от Ананке — богинята на световния ред, до Зевс.

Но когато хората се приближаваха към масата за автографи, очакваха от нея спонтанност, разговор и чар.

Ръката й не трепереше, докато се подписваше. Гласът й бе спокоен и докато говореше. Това беше солиден напредък. На първата спирка в Лондон почти бе изпаднала в кататония в края на програмата. А когато се върна в хотела, трепереше и се тресеше от нерви. Разреши проблема, като взе приспивателно и потъна в безопасния пашкул на предизвикания от лекарството сън.

Господи, колко беше искала да се прибере у дома! Беше желала да побегне като заек към жилището си в Ню Йорк и да се заключи в прекрасния си апартамент. Но бе дала дума.

А една Марш никога не нарушаваше даденото обещание.

Сега можеше да се радва, дори да се гордее, че бе удържала. Беше изтърпяла първата седмица със стиснати зъби. Беше треперила през втората и леко се бе поотпуснала през третата. Сега, на този етап, бе прекалено изтощена, за да се плаши от перспективата да говори с непознати.

Лицето й бе изтръпнало от усмивки, когато забеляза, че тълпата започва да оредява. Тя вдигна глава и срещна зелените очи на ирландеца, който я бе разпитвал за орисниците.

— Вълнуваща лекция, доктор Марш — каза той с чудесния си акцент.

— Благодаря ви. Радвам се, че ви е харесала.

Тя вече се канеше да вземе книгата му, когато осъзна, че й бе протегнал ръка. Марш се поколеба за момент, прехвърли химикалката в лявата си ръка и се ръкува с него.

После се зачуди защо хората винаги искаха да се ръкуват. Не знаеха ли колко микроби се прехвърлят по този начин?

Ръката му беше топла и твърда и се задържа върху нейната достатъчно дълго, за да я накара да се изчерви.

— Като говорим за съдбата — каза той, като й се усмихна ослепително, — бях изключително доволен от моята, когато разбрах, че ще сте тук, докато съм в командировка в Хелзинки. От доста време се възхищавам на работата ви.

Мъжът лъжеше, без да му трепне окото.

— Благодаря ви.

О, Господи, разговор! Първо правило: остави останалите да дрънкат.

— От Ирландия ли сте? — попита тя.

— Да. Област Корк, провинция Мунстър. Но сега пътувам, също като вас.

— Да, така е.

— Пътуванията са вълнуваща част от живота, нали?

Вълнуващи ли?

— Да. Много — на свой ред излъга тя.

— Струва ми се, че ви задържам — каза той и й подаде книгата. — Казвам се Мълаки. Мълаки Съливан.

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя подписа книгата му с хубавия си почерк, като се мъчеше да измисли как най-тактично да сложи край на разговора.

— Благодаря ви, господин Съливан — каза тя и се изправи. — Надявам се, че командировката ви в Хелзинки ще бъде успешна.

— Аз също, доктор Марш.

Не, тя определено не отговаряше на очакванията му и това го накара да обмисли отново подхода си към нея. Би могъл да я приеме за сдържана и хладна снобка. Но я бе видял да се изчервява и бе доловил паниката в очите й. Накрая, докато се мотаеше на ъгъла и наблюдаваше входа на хотела, реши, че е просто срамежлива.

Не разбираше как една жена с високо социално положение, потънала в богатство и привилегии, може да бъде срамежлива. Но пък по света имаше какви ли не хора.

Той си призна, че съществуваше и въпросът защо един напълно нормален мъж с хубав живот и прилични доходи бе решил да пътува до Хелзинки заради минималния шанс една жена, която никога не бе виждал, да го отведе до съкровище, в чието съществуване никой не бе сигурен.

Но пък на този въпрос нямаше изобщо лесен отговор. Ако трябваше да изтъкне такъв, вероятно би споменал семейната чест.

Не, не беше съвсем точно. Втората част бе, че беше държал орисницата в ръката си и нямаше да се успокои, докато не я пипнеше отново.

Тия Марш беше свързана с миналото му, а според него и с бъдещето му. Той погледна часовника си и реши, че съвсем скоро трябва да предприеме първата стъпка.