Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Усмихна се доволно, когато догадката му се оказа вярна. Тия Марш се върна направо в хотела. И то съвсем сама.

Той тръгна по тротоара, като преценяваше внимателно колко време ще й трябва, за да слезе от таксито. Стигна до нея в момента, когато тя се обърна към входа на хотела. Отново застанаха лице в лице.

— Доктор Марш!

Тонът и широката му усмивка бяха предназначени да изразят изненада и задоволство.

— И вие ли сте отседнала тук?

— Да, господин Съливан — бързо си припомни името му тя.

Всъщност, докато седеше в таксито и втриваше антибактериален лосион в ръцете си, тя си бе помислила колко привлекателен мъж бе ирландецът.

— Чудесен хотел. Отлично обслужване.

Той тръгна напред, за да й отвори вратата, после спря.

— Доктор Марш, надявам се да не ме помислите за прекалено нагъл, но се чудех дали бих могъл да ви почерпя едно питие.

— Ами аз…

Мислите й запрепускаха лудо. Всъщност в таксито си бе пофантазирала добре. Беше си представила как се държи изискано и остроумно по време на разговора с ирландеца и как приключват вечерта с диво приключение.

— Аз… аз не пия — успя да промълви тя.

— Така ли? — изненада се той. — Е, това отхвърля първата стъпка, която един мъж може да предприеме, за да прекара известно време с интересна и привлекателна жена. Бихте ли искала да се поразходим?

— Моля?

Това не беше възможно. Нямаше начин да е решил да я сваля. Мъжете не ухажваха жени като нея. Особено такива хубави мъже с рядък акцент.

— Едно от най-хубавите неща в Хелзинки през лятото е слънцето.

Той се възползва от объркването й, за да я хване нежно за ръката и да я отдалечи от входа на хотела.

— Ето, вече е девет и половина, а е светло като ден. Направо е жалко да похабим завършека на такъв ден, нали? Ходихте ли долу на пристанището?

— Не. Аз…

Объркана от хода на събитията, тя хвърли поглед към входа на хотела. Уединение. Безопасност.

— Аз наистина трябва…

— Имате ли ранен полет сутринта?

Той знаеше, че няма, но се зачуди дали Марш щеше да го излъже.

— Не. Всъщност не. Тук съм до сряда.

— Добре тогава. Позволете ми да взема чантата ви.

Той свали елегантното куфарче от рамото й и го прехвърли на своето. Направи го небрежно и изискано, макар тежестта да го учуди.

— Сигурно е сериозно предизвикателство да изнасяте лекции в страна, където не говорят езика ви.

— Имах преводачка.

— Да. И тя беше доста добра. Но все пак не е лесно, нали? Изненадана ли сте от интереса, който проявяват тук към древногръцката митология?

— Има много общи неща между древногръцките богове и скандинавската митология. Божества с човешки пороци и добродетели, авантюри, кръвосмешения, предателства.

Мълаки си помисли, че ако не започне да направлява разговора, щеше да му се наложи да изслуша нова лекция.

— Права сте, разбира се. Аз също съм от страна, която цени легендите си. Била ли сте някога в Ирландия?

— Веднъж, когато бях много малка. Нищо не помня.

— Жалко. Трябва да се върнете. Да не ви е студено?

— Не. Чувствам се чудесно.

В мига, когато го каза, тя осъзна, че трябваше да се оплаче от студа и да се измъкне. Следващият проблем бе, че заради объркването си не бе обърнала внимание накъде отиват. Сега нямаше абсолютно никаква представа как да се върне до хотела. Но надали щеше да е трудно. Хелзинки бе лесен за ориентиране и спретнат по скандинавски.

Улиците бяха прави и чисти и, макар да бе почти десет вечерта, изпълнени с хора. Беше съвсем светло, разбира се. Тази неописуемо ярка лятна светлина, която обливаше града с пленително сияние.

Тя осъзна, че досега дори не се бе оглеждала наоколо. Не се бе разхождала безцелно, не бе пазарувала, не беше пила кафе в някоя сладкарница на тротоара.

Беше живяла тук така, както в Ню Йорк. Стоеше в безопасното си гнездо, докато й се наложеше да излезе и да изпълни задълженията си.

Той си помисли, че Марш прилича на лунатик, който излиза от транс и оглежда околността. Ръката й все още бе скована, но надали щеше да побегне. Наоколо имаше достатъчно хора, които да я накарат да се почувства в безопасност с него. Тълпите, влюбените двойки и туристите се наслаждаваха на безкрайния ден.

От площада долиташе музика и там тълпата бе още по-плътна. Той я заобиколи и се насочи с Марш към пристанището, където палаво подухваше лек бриз. Там, до тъмносинята вода, където се люлееха белите и червени лодки, той я видя да се усмихва за първи път.

— Много е красиво — каза тя, като повиши глас, за да надвика музиката. — Идеално подредено. Иска ми се да бях взела ферибота от Стокхолм, но се страхувах, че ще хвана морска болест. Но пък щях да се разболея в Балтийско море, а това е нещо друго.