Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Джъдж повдигна панталоните си.

— Трябва само да пуснеш коня да поеме водачеството и да го шибаш постоянно с камшика.

— Ако някога те видя да удряш с камшик някой от моите коне, ще бъде последният път, когато ще яздиш тук.

Джъдж понечи да отвърне нещо, но забеляза погледа на Конър и си замълча. Това беше първото умно нещо, което беше направил, откакто бе излязъл от къщата.

— Днес ще бъдеш с мен в корала.

Момчето отвори широко очи, сякаш се радваше, след това сви рамене.

— Имам си работа.

— Щом ядеш и спиш тук, значи ще работиш тук. Пък и на мен ми трябва още един каубой. Закусвал ли си?

Джъдж поклати глава.

— Върни се вътре и кажи на Хелга, че съм казал да те нахрани.

— Никой не може да казва на Хелга какво да прави.

— Върви — подкани го Конър с кимване.

— Конят ми…

— Той ще се върне, преди да си закусил. И не се бави. Имам един мустанг, с който искам да се заемеш. Малко е див.

Момчето се поколеба, сякаш не знаеше какво да направи, но след това успя да си придаде важен вид и тръгна към къщата.

Конър и Кристъл се спогледаха.

— Той ще се оправи — каза Конър.

За негова изненада Кристъл се хвърли в прегръдките му и го целуна дълго пред очите на всички каубои.

— Благодаря ти — прошепна тя в ухото му.

Бог му беше свидетел, че му беше много хубаво, когато я прегръщаше.

— Играете си с огъня, госпожо О’Браян.

— Обичам топлината.

— Може би ще ни трябва малко вино, за да угасим огъня.

— Следващия път ти ще ближеш виното от мен.

Тя шепнеше в ухото му. След това се измъкна от прегръдката му и го остави да стои възбуден на мястото си. Един от каубоите подсвирна. Конър сви рамене и се усмихна. Имаше неща, които беше безполезно да отрича. На първо място между тях се нареждаха чувствата към съпругата му.

Оказа се, че да бъде накаран Джъдж да се държи по-цивилизовано не бе толкова лесно, колкото се беше надявал Конър. Хлапето беше прекалено нетърпеливо и дори малко диво. Джъдж искаше да язди бързо и често, но в обучаването на конете да вършат определена работа му беше трудно да свикне с повторенията и тренировките.

Сток обаче работеше с него, а след това го пое и Нат и постепенно вроденият усет на Джъдж към конете надделя и животните започнаха да го харесват. Той си говореше с тях на език, който никой не можеше да чуе. Конър бе виждал такова нещо и преди. Той самият понякога го правеше, а бе виждал и Кристъл да прави същото.

Когато едната кобила роди, Конър даде на Джъдж новороденото жребче, за което подозираше, че беше дете на черния жребец, когото беше оставил на свобода. Джъдж го кръсти Ликорис и въпреки че не благодари на Конър, се зае с още по-голямо усърдие да изпълнява задълженията си и дори стигна дотам, че всяка вечер спеше пред яслата на жребчето.

Нат започна да го обучава на яздитните техники на команчите и само след една седмица всички, които имаха желание да гледат, бяха поканени на демонстрация на новооткрития талант на Джъдж. Анабел Брейдън отказа, но Кристъл отиде да гледа отдалеч как брат й язди из тревистата равнина.

Джъдж завърши демонстрацията си сред облак прах и се ухили на Кристъл. Тя превъзмогна страха си за него и заръкопляска, а мъжете се развикаха одобрително.

Момчето скочи на земята, очевидно доволно от ефекта, който бе предизвикало.

— Конят — каза Нат и кимна към запотения мустанг.

Джъдж смигна на сестра си и отведе коня към потока.

— Бих се заклел, че във вените на това момче има кръв на команч — каза Сток.

Блясъкът в погледа на Кристъл изчезна. Конър я отведе встрани.

— Какво има? — попита я той.

— Нищо — отвърна тя и поклати глава. — Просто се държа глупаво.

— Кристъл?

Тя го погледна.

— Казах ти, че няма нищо. Сток ми напомни как Едгар винаги е твърдял, че Джъдж не е негов син — тя се опита да се усмихне. — Едно нещо знам със сигурност. В него няма кръв на команч, защото се роди още когато живеехме във Вирджиния. Баща ми винаги обърква нещата.

„Невинаги — искаше да каже Конър. — Той е дал живот на теб.“

— Наел е прислуга за къщата — каза Конър. — Чух за това в града. Мъж и жена, които да се грижат за къщата и да готвят.

— Надявам се, че жената е на осемдесет и пет, а мъжът е едър и силен.

— Виж, това не знам. Чух да се говори, че Ройс се е забъркал с някаква банда. Когато Джъдж разбра за това, реши, че онези, с които е ходил да язди, вече няма какво да му предложат.

— Той не иска да прилича на баща си или на брат си — тя гледаше замислено земята. — Тъжно е, не мислиш ли?