Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Нямам нужда от помощ. Започнах живота си, като се грижех сам за себе си, и смятам да го завърша по същия начин.

Изстрелите престанаха за около минути, след което се чуха отново.

— Тогава си бил беден, а сега имаш пари. Наеми някого. Най-добре ще бъде да е мъж, едър и силен, за да не го закача Ройс.

Тя го остави и отиде в кухнята. Когато приготви закуската, Едгар все още не се беше появил. Тя остави чинията му под една кърпа с бродирано на нея „Б“. Майка й лично беше изработила бродерията, която беше изящна и красива като самата нея.

Кристъл се загледа в масата. Струваше й се, че беше направила твърде малко за него, макар да знаеше, че той нямаше да приеме повече. Тя оправи кухнята, провери килера и си тръгна, като се чудеше каква ли болка щеше да изпита при следващата им среща и кога отново щеше да се види с баща си.

Когато Кристъл напусна ранчото, стрелбата беше престанала. Всичките й мисли се насочиха към Конър.

Конър яздеше под лъчите на обедното слънце на път за дома си. Не беше виждал Кристъл от снощи и не беше оставал насаме с нея от разговора им до потока.

Беше гладен, изморен и мръсен и беше ядосан на всички, които познаваше. Дори и на Сток, който всяка вечер се беше оплаквал от „онази проклета германка“, докато Конър най-накрая не му беше казал: „Ти я пусна тук, ти можеш да я изгониш. Ти си собственикът.“

Сток обаче бе продължил да се оплаква, което създаде у Конър впечатлението, че на него може би просто му харесваше да ругае тази жена и потеклото й. Затова Конър го остави на мира.

Сток беше последната му грижа, заедно с Ройс и Едгар Брейдън. И двамата бяха мръсници, в това нямаше никакво съмнение. Да ги сравни със скунксове, щеше да бъде обидно за животните. Да им се сърди, беше все едно да се сърди на някое тексаско торнадо. Те разрушаваха всичко по пътя си, защото такава беше природата им.

Да обръща гнева си срещу Кристъл, беше също толкова безполезно. Нейната цел в живота сякаш беше спасяването на света. Тя имаше дълъг списък с конкретни имена, на които помагаше. Той знаеше чие име беше последно в списъка й.

Неговото.

Затова в крайна сметка гневът му беше насочен към самия него. Вчера бе имал възможност да я обладае на тревата край потока. Беше видял това в очите й, беше го почувствал в целувката й. Трябвало бе да се възползва. Това би влошило отношенията им, но поне щеше да е прекарал една по-спокойна нощ.

Когато влезе в къщата през задната врата, Хелга му подаде една бележка.

„Спомни си за кобилата и жребчето.“ Бележката беше подписана с буквата К.

Конър опипа хартията. Много добре си спомняше случката. Какво беше намислила Кристъл сега? Каквото и да беше, кръвта му вече бе кипнала.

Той взе коня си, преди един от каубоите да го беше отвел в обора, и се понесе през гората, като с всяка измината минута се чувстваше все по-разгорещен. Сигурно се измъчваше без причина. Като се имаше предвид как вървеше животът му напоследък, нямаше да се изненада да намери църковен хор да репетира на мястото, което смяташе за запазено само за него и съпругата му.

Вместо това налетя на простряно върху тревата одеяло, кошница с храна и бутилка вино, която се охлаждаше в потока. Там го очакваше жена му.

Дрехите й лежаха на брега, а тя беше във водата.

Косата й беше мокра, а по гъстите й мигли се виждаха капчици вода. Устните й бяха разтворени, но не в усмивка. Тя сякаш очакваше реакцията му.

Ако успееше да го огледа достатъчно отблизо, щеше да види повече от достатъчно. Ботушите му полетяха на една страна, шапката му бе захвърлена на друга и той пусна колана с кобура си на земята.

— Някога носил ли си наколенници без панталони? — попита го тя.

— Не.

Погледът й заблестя.

— Мисля, че ще бъдеш интересна картинка.

— Някои хора биха нарекли такава гледка неприлична.

— Вече не е.

Конър разкопча панталона си.

— Отвътре са малко грапави — каза той. — Може да протъркат.

Кристъл се изкашля и той си помисли, че тя сигурно беше по-нервна, отколкото изглеждаше.

— Като стана въпрос за търкане — каза тя, — имам един сърбеж, по който трябва да се поработи.

— Тогава ела тук и ще ти решим проблема.

— Ти ела тук.

Конър знаеше кога да отстъпи. Той захвърли дрехите си на брега и влезе във водата при Кристъл. Водата бе хладна, но достатъчно, за да охлади желанието му.

Той отметна косата от челото си.

— Искаш ли да ми покажеш къде те сърби?

Тя му се усмихна едва забележимо, но това беше достатъчно да предизвика появата на трапчинката на бузата й. Той я виждаше толкова рядко, че беше забравил, че трапчинката беше само една.