Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Не ми разправяй онези глупости, че си Брейдън. Светът е пълен с такива като Брейдън Говоря ти за теб и мен.

Кристъл се разплака.

— Не знам. Аз не искам да бъде така. Може би това е, защото никога не си говорим.

— Говори тогава — думите бяха изречени като предизвикателство.

„Обичам те.“ Той щеше да си помисли, че така тя се опитваше да спечели време за семейството си. Конър имаше право да мисли само за най-лошото.

Тя го обичаше със страст, която я плашеше. Той също я плашеше, повече от всякога, повече дори в сравнение с онзи ужасен миг в хотела в Сан Антонио, когато бе научил за лъжите й. Плашеше я, защото много лесно можеше да го загуби — не само за една седмица, а завинаги.

Той изглеждаше толкова суров, докато стоеше срещу нея. Всичко в него излъчваше сила и твърдост. Все още не се беше преоблякъл. Кристъл се питаше дали и сърцето му бе толкова твърдо, колкото погледът му.

Искаше й се да докосне гърдите му и да усети туптенето на сърцето му. Дали и то биеше толкова силно, колкото нейното? Не, това беше невъзможно. Той не я обичаше.

Точно това я плашеше най-много. Дори ако останеха заедно, той никога нямаше да почувства към нея онова, което тя изпитваше към него.

Значи той искаше да говори? Е, тя не можеше да му каже нищо от онова, което той искаше да чуе.

— Прав си, Конър. Нищо няма да се получи. Ще си тръгнем.

— Не ставай глупава. И къде ще отидете?

— Госпожа Трухарт…

— Ще заведеш майка си в публичен дом.

— След баща ми госпожа Трухарт ще й се стори като светица.

— Ами Хелга? А брат ти?

Тя поклати безпомощно глава.

— Ние сме цяла армия, нали?

— Така поне ми се стори на мен.

— Не се почувства добре дошъл у дома си.

— Не бях посрещнат, както ми се искаше.

За миг погледът му се смекчи и на лицето му се изписа онова изражение, което караше коленете й да се огъват.

— Не ме гледай така — каза той. — Освен ако не си ни нагласила легло, за което да не знам.

Де да беше така.

Тя видя, че Конър се беше загледал в тревата пред себе си. Беше му казала, че никога повече няма да го направят навън, защото такова любене било неприлично. Беше истинска глупачка.

Той не й даде възможност да му каже това.

— Разбира се, че можете да останете — Конър сви рамене и обещанието за страст между тях изчезна.

— О, Конър — каза Кристъл. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, но той щеше да си помисли, че тя го прави само от благодарност, докато истината беше, че на нея й се искаше да го прегръща, докато не забравят за останалия свят.

Двамата тръгнаха назад към къщата. Когато той спомена, че искал да отиде да провери как върви строежът на спалното помещение, на нея й се прииска да му каже, че могат да заключат вратата и…

Разделиха се без дори да докоснат ръце. Докато вървеше сама към къщата, знаейки, че майка й тръпне в очакване да чуе какво е казал Конър, Кристъл реши да направи нещо, което бе трябвало да направи много отдавна.

Трябваше да се изправи срещу най-възрастния Брейдън и да му каже, че нещата трябваше да се променят.

Кристъл замина рано на следващата сутрин с надеждата да намери баща си трезвен.

Предишната вечер Конър бе казал, че би искал да държи под око новата стока, и беше отишъл да спи неизвестно къде. Той все още не беше станал, когато Кристъл оседла Светкавица и се отдалечи бързо от къщата.

Майка й не би искала тя да отиде при Едгар. Ако Джъдж разбереше за намеренията й, щеше да тръгне с нея. Това обаче беше нещо, което Кристъл трябваше да свърши сама.

В „Бушуак“ цареше спокойствие. На утринната светлина дори къщата изглеждаше изоставена, с изключение на светлината в стаята, която Ройс бе казал, че баща им използва за библиотека… и в която Едгар се напиваше сам.

Кристъл откри баща си в убежището му, отпуснат пред камината, с измачкан костюм и изцапана яка. В краката му лежеше съборена една празна чаша. Той изглеждаше по-блед, по-слаб. Беше се състарил с десет години само за няколкото седмици, които бяха изминали от срещата им в града.

Той изглеждаше… безпомощен. Искаше й се да го обича, искаше й се да го успокои, но през всичките двайсет и четири години на живота й Едгар никога не й беше позволил да покаже каквито и да било чувства към него и не бе показал такива към нея. Той отново и отново бе доказвал, че е неспособен да дава или да приема обич. Беше пропуснал най-хубавото в живота и тя съжаляваше, когато си помислеше какво би могло да бъде.

Кристъл отвърна поглед, защото не можа да понесе болката от спомена. Всяка нощ се молеше Конър да забрави миналото. Тя самата трябваше да направи същото.