Адриан Рогоз - Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

Както много често, когато съм замислял нещо с най-добри намерения, и сега сгреших. Щом ме забеляза, Ориана пребледня. Лицето й се изкриви, сякаш едва сдържаше плача си и промълви:

— И ти ли?… Как? Откъде?

Непоносима мисъл блесна в ума ми:

— Да не би Иворяну да е твоят годеник?

Тя заплака тихо. Нямаше нужда от друго потвърждение.

Понечих да си тръгна, но Ориана ме хвана за ръката и ме накара да седна на леглото до нея. Отстъпих от слабост. Да, признавам: Ориана беше моята слабост.

— Мамил те е! — прошепнах разярен.

— Не, мамила съм се — ми отговори тя между две въздишки.

И започна да дрънка врели-некипели за изчисляването на вероятностите, приложимо за предвиждането на един човешки живот. Разбрах, че и в любовта може да бъде приложен с известен успех методът, познат под наименованието „Монте Карло“ 9 9 Не за първи път Ориана ми развиваше теорията за вероятностите, приложима при игрите „Монте Карло“, основаваща се върху метода на случайните числа. Б.а. . Тръгваш от случайни факти и стигаш до извода за необходимостта от определени състояния и хора.

Не се опитах да я разпитвам. От малкото, което ми каза, разбрах, че по време на отсъствието си от института е посещавала годеника си, настанен в болница за лъчеви заболявания. И понеже и тя започнала да свети, била принудена да остане там, докато изчезнали последиците от облъчването. По този повод, въпреки че все още вярвала в любовта на онзи подлец (този израз е мой!), тя за пръв път се усъмнила в трайността на чувствата му. Обаче второто посещение я убедило напълно: селенологът вече имал дузина годеници. В отношението си към мене тя си призна само една вина: тогава, в дъжда, когато ми каза, че е сгодена, трябвало да рече, че е била сгодена…

Тръгнах си дълбоко развълнуван.

Отидох в института без всякакво желание, защото изпитвах голяма неприязън към Иворяну, дълбоко го презирах и ми беше ужасно трудно да го виждам, без да строша поне една от красивите му челюсти. И това можеше да се случи въпреки съветите на Ориана да се държа възпитано, а два дни по-късно Гряву ми обърна внимание върху значението, което има ендосондирането на селенолога.

— Направих някои проучвания — каза ми директорът. — И научих, че подобни луминесцентни потоци са били отбелязани през последните десетилетия на Земята. Само че досега хората не са попадали пряко под тяхното въздействие. Чудесно е, че имаме възможност с помощта на Провите да изучим въздействието на тези лъчи върху организма.

— Изглежда, че въздействието, за което говорите, не е твърде интересно…

— Думата „интересно“ е неясна, неточна — енергично възрази Гряву. — Някои лекари смятат за интересна сложната, унищожаващата болест. Обаче в други случаи, когато отсъстват тежките симптоми, може дори да не се замислим. Не ти ли се струва странно, че тази така наречена лъчева болест се лекува сравнително лесно? И че след облъчването на цялото тяло след време остават да светят само изкуствените органи? При Иворяну — сърцето, при други — пластмасови зъби и капачета на коляно или силиконови ключици…

И тогава отново си помислих, че онези лъчи са били изпратени от извънземни същества. Споменът за разговора ми с Гряву все пак не намали озлоблението, което пораждаше в мене лекомисленият селенолог.

Накрая взех решение. Отидох в института и наредих да извадят от тялото на Иворяну двадесетте Прови. Операцията беше извършена лесно. Пациентът държеше в устата си специална капсула, към която бяха отправени инфрамикросондите. Те минаваха през мембраната, която филтрираше само в една посока, и мижеха отново да се освободят тогава, когато капсулата се поставеше в някакъв разтворител.

След като видях микрокосмическия си батальон в безопасност, помолих асистентите си да ме оставят насаме с Иворяну.

— Какво се е случило? — попита ме той изненадан.

— Направих ти честта да ти кажа мнението си на четири очи. Ти си едно нищожество…

— Как…? — смънка той. — Не… разбирам…

— Начинът, по който си се държал с Ориана, показва какъв си.

— Ориана ли? — изрече той и сякаш с мъка си спомни за нея. — А, да, Ориана. Забравих, че тя работи тук. — Той се изсмя: — Влюбен си в нея! Би могъл да ми бъдеш благодарен. Впрочем тя е добро момиче…

— Млъкни — изръмжах разярен, — млъкни, че ще ти изтръгна като ацтеките изкуственото сърце и ще го хвърля на бунището.

Този път го улучих точно в… сурогата.

— Какво безсрамие! — викна той възмутен. — Ще ти покажа как трябва да се държиш с мене.