Адриан Рогоз - Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

По това време се завърна и Ориана. Погор си беше дошъл преди нея и беше щастлив, че отново съм се заловил за работа.

Завръщането на Ориана ме зарадва, но същевременно ме натъжи. Вероятно в себе си съм смятал, че ми принадлежи (понякога любовта е обсебваща), и се чувствах обиден, че замина, без да ми каже.

Беше още отслабнала и изглеждаше тъжна. Дожаля ми и за да не се държа лошо, станах хладен. Обаче тя дойде в секцията и започна да ми задава въпроси, сякаш нищо не беше се случило. Моята студенина се превърна в арктическа. Ориана ме гледаше умоляващо, но като видя, че съм като лунна скала, се ядоса и гордо напусна лабораторията.

Минаха няколко дни, през които душевното ми състояние безпричинно се менеше от любов в отвращение, от примирение в безмилостни присъди. Обхванат от тези противоречиви чувства, все пак един ден следобед изчаках Ориана.

Беше лошо време, в края на есента, валеше ситен дъжд, лапавица. Дълго вървяхме мълчаливо, сякаш по този начин искахме да загладим грапавините.

— Защо си дошъл, след като ме прие като луд? — попита ме тя.

— Може и да съм луд — отговорих. — Не „може“, а положително съм — поправих се аз.

— Странно, някога не създаваше такова впечатление.

— Някога! — саркастично се изсмях. — Някога смятах, че сме приятели. След това разбрах положението.

— Какво искаш в края на краищата?

— Отегчавам те, нали?

— Уморена съм.

— Отивам си…

— Не, остани.

Тогава се разгневих.

— Виждам, че си играеш с мене.

— Ти се държиш като болен човек. — Тя се спря и ме изгледа учудено.

— Но не се ли питаш защо съм болен, или луд, или както искаш, го наречи?

— Напротив, питам се — промълви тя.

— В същност няма смисъл да се питаш. Трябваше да го знаеш или поне да се досетиш.

Кипях от яд.

Ориана, която дотогава ме гледаше в очите, леко пребледня и сведе миглите си. Не ми е ясно как в един миг гневът ми се изпари и станах нежен.

— Толкова ли трудно беше да се досетиш, че те обичам — изрекох, задавен от вълнение. — Когато смятах да ти предложа да ми станеш съпруга, ти изчезна дори без да ми кажеш „довиждане“

Тя отново вдигна очите си към мене и в тях видях съжаление и тъга.

— Прости ми, Михня — измънка и сякаш потрепера от студ. — Прости ми, но аз съм сгодена.

Дъждът продължаваше да вали и аз не разбрах дали по бузите на Ориана се стичат сълзи или дъждовни капки.

Не я потърсих повече. Едва след няколко седмици чух, че била в болница. Разболяла се от пневмония.

С удоволствие си спомням някои разкази, прочетени в детството ми. Бях ги открил в татковия сандък, който беше натъпкан с научнофантастични романи и брошури. Тогава ми станаха известни имената на Едгар По, Жул Верн, Уелс, Ефремов, Лем, Бредбъри. Да не говорим за радостта, която ме обхвана, когато попаднах на подобни творби, писани от румънски автори. Бях любопитен да видя как са се справили с този литературен жанр, който ми се струва най-увлекателен и най-труден. За моя гордост прецених, че са се справили добре. Най-много ми харесваше да чета разкази, в които се описваха срещи на земни жители с извънземни същества.

Спомням си, че от стотиците научнофантастични и приключенски творби, които бях събрал, избрах тридесет-четиридесет тома, които разглеждаха най-вече проблема за „извънземните хора“. Бях ги поставил до леглото си и упорито ги препрочитах.

От някогашните разговори с момчета на моята възраст стигнах до извода, че моят начин на действие никак не е оригинален. Но и тук нещата се случват, както при лотарията. Не си оригинален, когато играеш, но си късметлия, когато печелиш. А както ще видите, аз бях късметлия. Несъмнено четенето на тези разкази и романи допринесе за развитието на моето въображение. „Първите хора на луната“, „Драконовият хор“, „Соларис“, „Метакосмическата стена“, „Баладата на звездите“, „Човекът и призракът“, „Пленник в сърцето на Галактиката“ — всичките тези астрални измислици създадоха в цели поколения убеждението, че действително съществуват и други мислещи светове. И ето че между тези, които първи имаха щастието да приемат звездно послание, бях и аз.

Откровено казано, в момента, в който научих за загадъчния лунен лъч, си помислих за възможността той да е бил изпратен от мислещи извънземни същества. Това не беше строго научно твърдение, но и антинаучно не можеше да се нарече. Чисто и просто беше една работна хипотеза, съвместима с духа на космическата ера.

Все пак съществува едно несъмнено доказателство, че не съм бил достоен за щастието, което ме сподири. При все че бях мислил за извънземните същества, не продължих тази своя мисъл. Зарязах я. Ако събитията не бяха ме грабнали, щях да мина покрай тях, без да ги забележа.