Адриан Рогоз - Цената на бездната

Не мина много време и името на Дав Богар стана известно надлъж и нашир по цялата Галактическа федерация. Много хора го наричаха „безумец на въздушното пространство“ с учудване и присмех, че един изключителен играч, какъвто беше той, изпитва нужда да броди из звездните простори, за да търси противник. Защото всички знаеха, че дори Дав да получаваше значителни възнаграждения, в действителност те бяха дреболии в сравнение с печалбите, постигнати от един шампион, като например легендарния Фишер. В същност по това време, когато се изграждаха нови световни взаимоотношения, пътуванията на Дав тъчаха светла нишка от един свят към друг. Разбира се, той не преследваше такава цел, но благодарение на него Космосът стана шахматист. Играта символизираше интелигентността, гения и очарованието на човечеството.

Ако в други епохи хората с вълнение са следели приключенията на гладиаторите, на трубадурите, на филмовите и спортните звезди, сега всички се увличаха от самотното странстване по шахматната дъска.

Дав играеше изненадващо, неговите противници не бяха в състояние да предвидят последиците от ходовете му, особено когато привидно изглеждаха банални или пък безсмислени. Клопките му винаги бяха много далечни, за да бъдат предвидени и избягнати. Много често към средата на партията другият играч сякаш изпадаше в хипноза, беше като парализиран. Обаче потискащата сила на блокада, постигната в играта на Дав, не приличаше на свръхпозиционния маниер на Петросян, да речем, защото в не малко случаи към края на играта избухваха като северно сияние незабравими комбинации, които се редуваха великолепно, гладко и предизвикваха космическа тръпка. Много от майсторите признаваха, че загубата на партията им създава омайващо удоволствие. Все едно че присъстваха на звездно представление.

Коментирането на партиите, спечелени от Дав, излизаше от рамките на обикновения стил: всеки негов ход трябваше да се съпътства с удивителен знак, а ходовете на жертвата с въпросителен, което би било нелепо. Обикновено тълкувателите на Богаровия стил признаваха, че неговата игра ги въвежда в лабиринт, от който самите те не знаеха как да се измъкнат.

Непобедимостта на Дав би могла да му създаде чувство за превъзходство и по този начин да убие желанието му да играе. Ала той успяваше да поддържа непрекъснато живо желанието си за борба.

Когато беше в добра форма, а това се случваше най-често, той сядаше много съсредоточен пред шахматната дъска, защото винаги имаше за противници най-умелите майстори на планетата. Разбира се, понякога оставаше удивен от неповторимостта на своята гениалност на шахматист, но понеже беше уравновесен човек, скромен и с бистър ум, той приемаше изключителните си способности като резултат от същността и развитието на ума, с който се бе родил.

— Твоят мозък е изключителен случай в аналите на шахмата — каза му веднъж един неврокиберкриптолог.

— Зависи как разглеждаш проблема — отговори му Дав. — От математическа гледна точка ум като моя повсеместно се среща.

— Искаш да кажеш, че умовете на всички останали хора са някакво изключение, така ли? — почти възмутено му възрази ученият.

— Разбира се. Както и правата линия е само частен случай от спиралата.

— Говорим за различни неща…

— Не. Говорим на различни езици. Впрочем твоето удивление ми се струва изненадващо. Тъй като шахматист е математическа игра, той трябва да се играе със способите на математиката.

— Но мозъкът е друга форма на развитие — протестира човекът на науката. — Той е нещо живо.

— Мозъкът е също математическа игра на природата.

Ето защо спечелването на една партия (особено ако тя беше красива) му доставяше удоволствие, а равните неизменно пораждаха неудовлетвореност.

Вярно е, че нито един от противниците му не получаваше толкова заслужени награди. Но в края на краищата равната игра значи противопоставяне на равни сили. Що се отнася до ремито при преимущество 11 11 Това реми е равна игра, при която една от страните има предимство, но то не е достатъчно, за да се постигне мат (например цар + два коня срещу царя). Б.а. , то му се струваше истинска загуба независимо от това, дали привидното превъзходство принадлежи нему или на другия. Постепенно това схващане, създадено още в детските му години, се превърна в етика на играта. Това, което само Филидор е правил някога, за Дав се оформи като правило: равната игра той смяташе за загубена.