Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Предавам се. — Тя се доближи до него, прегърна го и го целуна. — Значи, ще завладеем света, мили!

— Точно това исках да ти кажа — нежно я отстрани от себе си той. — Щом пристигнем на Струве, ще тръгнем да завладяваме ако не целия свят, то поне част от него.

— Щастлива съм, Дав — прошепна тя. — Колко ще се зарадва баща ми!

— Е, в това не съм много убеден.

— Как можеш да се съмняваш? Откога чака той да заиграеш сериозно!

— Сериозно ли? Иска да каже, че досега съм играл лекомислено… В същност прав е Кап (така наричаше капитана). Шахматът трябва да се превърне в цел на живота ми. Ето какъв вариант ти предлагам за започването, мечтано от тебе: щом стигнем на Струве, ще организирам състезание за цялата звездна система Касиопея. Ще спечелим много пари… или може би няма да играя за пари. Но при всички случаи ще си набавя двуместен космически кораб, за тебе и за мене. С него ще обиколим Галактиката, защото ще поискам свръхсветлинен кораб…

— Дав, ти обичаш шахмата повече от мене — възмутено рече Умна, сякаш направи някакво откритие.

— Лъжеш се, не го обичам, както не мога да кажа, че обичам дишането. Това е нещо естествено. И макар че моят начин на мислене ми се струва съвсем естествен, заставен съм от досегашния си опит, като имам пред вид статистиката, да направя извода, че умът ми е рядко срещано явление. И именно това нещо ме занимава…

— Значи, не можеш да се откажеш да играеш?

Тъкмо тя ли, която го насърчаваше да играе, сега го караше да се откаже! Колко е непостоянна душата на момичетата!

— Дори и да можех, пак остава в сила въпросът за този ум… ненормален — с неочаквана студенина отговори той. — Сякаш страдам от някаква болест, прикрита, скрита под думата „непобедим“.

— Може би наистина си неизлечим — усмихна се Умна полугальовно, полузлъчно, — щом смяташ понякога ремито за загуба.

— Това е само игра на игра, която измислих, за да развия въображението си, но е истина, че никой не може да ме победи.

— В края на краищата какво искаш?

— Казах ти вече: въпросът за шахмата за мен е въпрос за ума, който ми е даден. Ако открия някъде човек с ум като моя или даже по-силен, ще имам доказателство, че не притежавам чудовищен мозък…

— Сега разбрах… — промълви Умна и пребледня. — С други думи, търсиш някого, който да те победи. Гориш от нетърпение да го намериш.

— Донякъде — уклончиво отговори Дав. Грубият начин, по който момичето изрази мисълта си, му причини почти физическа болка. Изведнъж я почувствува чужда, та даже и себе си, и продължи: — Обаче ти свеждаш най-важния проблем в живота ми до някакви външни явления…

— Външни ли? — възмутено възкликна Умна. — Аз за тебе външно явление ли съм?

— Мила моя, казал ли съм такова нещо — внезапно се върна той към действителността, сякаш повикан от странното поведение на любимата си.

— Даде ми да подразбера. Моята мечта е да те виждам винаги победител, а ти се стремиш да те победят. И трябва да знаеш още нещо: обичам те, живота си бих дала за тебе, но не можеш да ме заставиш да не обичам баща си и да се разделя с него. Единственото, което искам, е да живеем заедно…

Дав прегърна Умна и скри лицето си в къдравите й коси. Освен смъртта на баща му нищо друго не беше го огорчило така силно, както нейните думи. Сега проумя, че целият му план е погрешен. Приложен в живота, шахматът сякаш се подчиняваше на други закони, ставаше абсурден… „Следователно трябва да се разделим“ — помисли си той натъжен, но устните му прошепнаха други думи, посветени на Умна, които бяха лишени от смисъл:

— Любима, ти не ме разбра. Не желая да бъда победен, защото с това би се доказало, че шахматът е случайна игра, а това моят ум не може да възприеме.

Момичето се отскубна от прегръдката, погледна лицето му, върху което видя горчива усмивка, и заплака. А той изведнъж разбра, че привързаността й е причина за нейните, а може би и за неговите вълнения и че тя никога досега не беше усещала любовта си по-силна и по-властна.

Дав стоеше в командната кабина и се опитваше да изгради плана си. Ларн трябваше да бъде освободен; нали му беше обещал. Умна излезе от играта, защото не желаеше да се раздели с Кап. В същност така беше по-добре. Дори да беше последвала Дав в неговото скитничество, можеше ли той да я заведе на планетата на Гутрие?

Мислите му трудно се нижеха, постоянно смущавани от враждебния образ на Умна. Все едно че я беше загубил и душата му страдаше от мъка по нея. Дразнеха го и движенията на Фери, който работеше нещо на съседния компютър. Фери беше симпатично момче, играеше нелошо шах и дори беше успял да му изтръгне две равни игри. Казваше, че не го интересува дали ще загуби, или ще спечели. „Спомням си — рече той веднъж — че в детските си години нагазих в една рекичка. Това е най-хубавият ми спомен от Земята. И когато седя пред шахматната дъска, сякаш пак съм дете и потапям краката си в същия извор. Както и да играя, да нападам или да се браня, да се извисявам към върховете на необикновени комбинации или да чезна в търсенето на позиционни решения, усещам свежестта на земната рекичка.“ „Ти си роден интегралист“ — каза му Дав, като използва един израз от таблото КК 8 8 Таблото КК за еволюцията на шахматните стилове показва развитието им като някаква спирала, чийто гръбначен стълб е интегралната игра (поддържана от шампиони като Морфи, Ласкер, Алехин, Ботвиник, Спаски, Фишер), вляво от която е изобразена комбинативната игра на Андерсен, Чигорин, Шпилман, Еве, Керес, Тал, вдясно — концепциите на позиционисти като Филидор, Щайниц, Капабланка. Смислов, Петросян. (За повече подробности вижте „Хроника на шахмата“ от Ем. Райхер, публикувана в поредицата „Научнофантастични разкази“, брой 464, през седемнадесетата година на космическата ера в Букурещ, на планетата Земя). Б.а. . Той обичаше Фери, защото виждаше в него същия талант, независим от силата на другия. И все пак сега Фери успя да го ядоса. Работеше съсредоточено на компютъра, не говореше, но подвижната мозайка на светлинките пречеше на Дав да мисли. „Толкова задълбочено върши работата си, току виж, че и сега се почувствува като в реката!“ — помисли си Дав.