Адриан Рогоз - Цената на бездната

Но това щастие не продължи много. Дав разбра, че баща му изживява последните си дни, и сякаш самата мисъл за тази неумолима раздяла го накара да се почувствува обхванат от съмнения. И не би се осмелил да сподели мислите си, ако Грегори Богар не бе започнал разговора:

— Благодаря ти, че прие да изиграеш тази симултантна партия…

— Няма защо да ми благодариш. Ти ми забрани да играя и пак ти поиска да…

— Разбирам… Разгневен си от това, че погази думата си.

— Не, татко, ти не ме разбра. Не погазих думата си или поне не го сторих сега. Отдавна го направих…

— Играл ли си оттогава? — тъжно попита Грегори Богар.

— С никого не съм играл, но в главата ми партиите сами се редуват. Иначе как бих приел да се боря слепешком с толкова противници.

— Но не успя да победиш всички…

— Когато си поставих шлема на главата, не знаех какви намерения има Муни. Аз приех облога с решението да победя и съм убеден, че щях да успея…

— Не ти ли се струва, че е по-добре така, както се стекоха обстоятелствата?

— Може би…

— Не се измъчвай, не измъчвай и мене. Кажи ми какво те вълнува!

— Тате, спокойно приех да не играя с никого, но не бих желал моят талант — ако може да се нарече така — да бъде цената на една сделка. Ти издаде тази заповед. Вярвам в нея и фактът, че не я спазих, не ми дава покой.

— Дав, момчето ми… — промълви старецът. — Аз съм на края на живота си. Сега много неща преценявам по-иначе, отколкото преди. Може би сгреших, като те заставих да не играеш… макар че намеренията ми бяха добри…

По затруднението, с което баща му произнасяше думите, Дав разбра, че му причинява душевни вълнения.

— Успокой се, мили мой — рече той и хвана костеливата му ръка. — Всичките ти ходове бяха добри — добави с нежна усмивка.

— Не! — възрази умиращият. — Ти ме обичаш, вярваш в мене, но не си убеден, че последният ми ход беше правилен. А… аз… аз… не се съмнявам… Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе… Иначе ще стане един кошмар, едно чудовище… Помисли върху това! Сега беше съвсем друго… Беше средство за постигане на нещо по-възвишено… Бих искал шахматът да бъде за тебе средство за усъвършенстване… не да те ограбва… да те изсуши… да те… Това ти завещавам…

След смъртта на баща си, Дав изпита чувството, че е изхвърлен в небитието. Едва сега усети колко много го е обичал. По силата на някакви странни разсъждения, които все пак бяха допустими за един млад човек, той разбра, че единственото наследство, което му оставаше от Грегори Богар, беше именно шахматният талант. Вродената му скромност и научната подготовка не му позволяваха да си приписва някаква заслуга в това отношение; то беше чисто и просто последица от съчетанието на гените; феноменалната памет на бащата беше преминала в него по-висша форма и се изразяваше в абстрактната тъкан на умствената игра. Да, тези странни наследствени качества ще продължават да ги свързват неразривно. Както и неумолимото упорство да доведат докрай всяко свое решение. Докато продължи да играе шах, нещо съществено от Грегори Богар ще се запази в Дав. Но да играе шахмат в истинския смисъл на думата за него вече не беше забавление. Колко безсилни са думите да опишат такова необикновено състояние! Според разбиранията на Дав изразът „игра на шах“ беше абсурден, или пък тогава всичко беше игра: и животът, и времето, и самата Вселена.

Но засега всичко това плуваше неясно в душата му, покрусена от мъка. С мрачно настроение изпълняваше обичайните си задачи и само Умна успяваше да го поободри с удивителните си планове за бъдещето. Може би и тези проекти, по-голямата част от които бяха свързани с триумфални турнири по планетите, го тласнаха към очакващата го съдба. Но все пак важна роля щеше да изиграе Ларн, чийто гняв на звезден лъв, затворен в клетка, се превърна в желание да разказва страшните си пиратски приключения. Дав го слушаше омаян, обаче друга беше причината, която го водеше все по-често в кабината на пленника: преследваше го мисълта, че някъде из Космоса има шахматист, който би могъл да го победи.

Най накрая, когато само няколко седмици оставаха до заминаването му за Струве, забелязвайки, че главатарят на разбойниците престана да споменава за необикновения съперник, Дав се реши да попита:

— Веднъж ми каза, че познаваш някакъв човек, който би ме победил…

— Пошегувах се — разсеяно отвърна Ларн, обаче в очите му блеснаха странни пламъчета.

— Не ти вярвам — спокойно отговори Дав.