Адриан Рогоз - Бяг в пространството и времето

— Ами ти?

— Аз постъпих по-иначе. Погребах в забравата откритието си. И постъпих тук само с намерението да попреча на другите да стигнат до него. Разбра ли?

— Да, Ян — простичко изрече младежът и стисна ръката на човека до себе си. — Ослепи ме собствената ми светлина… И сега какво трябва да направим?

— Да крием тайната и ако бъдем нападнати, да умрем.

Пясък… кактуси като ръце на удавници… и това убийствено слънце, като очи, които не прощават… Светлината, ах, светлината и тя разкъсва…

Вал тича като преследвано животно. Вече не знае откога. От ден? От два дни? Избяга в мига, в който научи за смъртта на Ян… Изненада се, че не го спряха, както и те бяха изненадани от неговото бягство. Той дори не знаеше, че не се и опитаха да го хванат. За всеки беглец пустинята значи смърт. Даваха му възможност да се върне. Но Вал и това не знаеше. Още се надяваше, че ще стигне до населено място. В началото тичаше през нощта, а през деня се криеше под кактусите. Но скоро след това разбра, че трябва да спи по-малко, все повече да бяга. За щастие спортуването на младини бе закалило тялото му. Ядеше веднъж на ден шоколад и сухар. Жаждата беше мъчителна. Малкото продукти, които беше взел, бяха на привършване… както и силите му. Само пустинята не свършваше…

Вал тичаше на юг и все на юг… Вече на нищо не се надяваше… Струваше му се, че тича към смъртта. Напред го тласкаха само думите на Ян: „Да крием тайната и ако ни нападнат, да умрем…“. Един ден при залез слънце му се стори, че вижда някакво селище… Ала видението на хоризонта изчезна и Вал разбра, че е било халюцинация. Останал без сили, беглецът се свлече на земята. „Способен ли си да умреш за една идея?“ — счу му се гласът на Ян. „Да — прошепна Вал, — способен съм, но аз бягам към смъртта не за да спася една идея, а за да я заровя дълбоко.“ „Така е — отговори гласът, — по същество е така.“ „Значи, не самата идея има значение“ — разтревожи се Вал. „Има значение по-възвишената идея.“ „Добре, може би така трябва да бъде“ — изстена Вал, който забеляза, че нощта се спуща бързо. „Добре — повтори той. — Ще погреба идеята в трупа си, но искам да я видя още веднъж.“ И трескаво започна да пише с пръст върху пясъка уравнението за пространството и времето.

Изведнъж една от появилите се на небето звезди светна по-ярко. Вал я погледна като омагьосан, но като забеляза, че се движи по-бързо по небосвода и се приближава, гневно заличи написаното върху пясъка. „Преследват ме, подлеци“ — скръцна със зъби беглецът и хукна, сякаш бягаше от собствената си идея.

На няколкостотин крачки от Вал се търкулна голямо сферично тяло, което странно фосфоресцираше като дневна светлина. Вал съобрази, че пред него не е кацнало земно тяло. Любопитство и отчаяна надежда го накараха да се промъкне към чудния глобус. Скрит зад един храст, Вал видя как там се отвори някаква врата. Няколко минути по-късно се появи едно човече без скафандър. Беше двукрако и приличаше на човек. Лицето му не беше много приятно: очи като опашчици и две огромни уши като паници.

Човечето огледа околността. Скрит в мрака, Вал помисли, че е в безопасност. Но се изненада, когато чу, че го призовават на няколко земни езика:

— Ти, дето се криеш там, приближи се! Не се страхувай. Нищо лошо няма да ти сторя.

Вал се приближи предпазливо на около десетина метра от човека, който слезе от сферата.

— На какъв език искаш да разговаряме? — попита човечето.

— На английски, на френски, безразлично ми е. Ти какъв предпочиташ?

— О — засмя се човечето, — аз бих предпочел семсид-синсим, но ти не го знаеш. — То свали „очите“ и „ушите“ си, които в същност бяха апарати.

— Какъв е този език семсид-синсим?

— Едно съкращение, което значи опростен семантичен синтаксис…

— Значи, идваш от Космоса…

— Не. Идвам от… Страхуваш ли се?

— Сега не.

— Още един въпрос: в кой век живееш?

— В двадесети век.

— Кое десетилетие?

— Осмото. Но ти не ми отговори.

— Идвам от Земята, от петдесет и четвърти век. Не се пули така. Добре чу. Този апарат е хронотрон, превозно средство, което се движи във времето.

Вал се засмя като смахнат, на пристъпи.

— Смяташ ме за луд, нали? — рече човечето.

— Аз съм лудият! — После попита: — Имаш ли вода?

Другият извади от хронотрона малък съд. Ожаднелият земен жител пи лакомо, щастлив. В мига, в който и последната капка се стече на гърлото му, Вал усети, че съдът изчезна от ръцете му.

— Искам да спя — замаян, каза Вал. — Или да се събудя.