Силия Рийс - Малката вещица

— Искаш да кажеш, че иска да се срещне с Джона. Нали ти казах, че той не може да ходи.

— Не с него. С теб.

— Защо с мен?

— Той ще ти отговори на въпроса.

— Кога?

— Не днес. Става късно. Ще разбереш кога. Ще те потърся.

После изчезна в гората. Знам, че не мога да го последвам. Дори не мога да кажа в каква посока пое. Краката му не издават нито звук, няма шумолене на листа, нито чупене на съчки, сред петната на сенките изобщо не го виждам.

Никога не зная дали ще срещна Джейбърд. Той просто се появява. Никога не го виждам. Може да е само на една ръка разстояние, а аз нищо не подозирам. Учи ме как да вървя тихо през гората, достатъчно тихо, за да не плаша животните и те да не се крият. Учи ме да имитирам птиците. Мога да подражавам на сойката почти толкова добре, колкото и той самия. Само така разбирам, че той е там. Извиквам го и той отговаря.

Понякога ни оставя подаръци на прага. Малки кошници, изплетени от върба или тръстика, пълни с ядки, плодове, най-често сливи и боровинки. Знае, че последните са любими на Марта. Приличат на английските, но са по-сладки и по-големи.

Никога не идва в града. Нито пък някой друг от племето му. Той е единственият, когото виждам, откакто пристигнахме.

— Искаш да разбереш защо не срещаш никого от моето племе в гората?

Ядем ягоди в гората. Джейбърд знае място, където те продължават да зреят чак до падането на първия сняг, което ще се случи съвсем скоро. Седнали сме един срещу друг. Когато съм облечена като момче, се чувствам по-удобно в компанията му. Отнася се с мен като с брат.

— Добре, ще ти кажа. Когато пристигнаха първите заселници, моят народ ги прие радушно. Без нашата помощ щяха да загинат. Научихме ги как да живеят, какво да сеят, кога да го сеят, кога да прибират реколтата. Смятахме, че има предостатъчно земя за всички ни. Но стана друго. Прииждаха все повече и повече заселници и искаха все повече и повече земя. Взеха земята, която бяхме разчистили, за да се заселят на нея, защото така им беше по-лесно. Но не това изтреби нашите хора.

— Нападнали са ви? Изтребили са ви?

Той поклати глава.

— Не и по начина, по който ти си мислиш, с пушки и оръжия. Белият човек донесе със себе епидемии и болести. Всичко това е започнало преди много, много години, още преди появата на първите преселници в Плимут. Появиха се рибари от вашите земи, които ловуваха в северните морета. Всяка зима се връщаха по домовете си, но не беше нужно да се задържат много, за да разпространят заразата. Появиха се и търговците на кожи, те също донесоха болести. С англичаните дойде петнистата болест. Нашите лечители бяха безсилни срещу болестите, които дойдоха отвъд морето и с които не се бяха сблъсквали досега.

Голяма част от народа ни загина. Онези, които оживяха, бяха прекалено слаби да ловуват, да ходят за риба, да обработват земята или да прибират реколтата. Принадлежахме към племето пентъкет от народа пенакук. Главният ни град се намираше на север, на река Меримак. Много малко от нашите останаха там и земята ни беше продадена на англичаните. Баща ми беше вожд на едно малко племе, отдалечено от центъра и живеещо край един от притоците на реката. Надяваше се, че племето му ще избегне болестите, които върлуваха край Меримак, но уви. Хората потърсиха помощ от нас и пренесоха болестта със себе си. Баща ми, майка ми, сестра ми и братята ми, както и много други загинаха. Един бледолик, добър човек, се смили над злочестините ни. Стори каквото можа за болните, а то не беше много и ме отведе с още неколцина. Грижи се за нас, образова ни и се отнасяше с нас като със свои собствени деца.

— Но ти си го напуснал?

— Изборът ми не беше труден. Пораснах достатъчно и разбрах, че не стига само да науча езика ви и да нося вашите дрехи, за да бъда бял. Исках да се върна у дома, при моя народ. Обаче открих, че нямам дом. На мястото на дома ми се бе издигнал градът на белия човек, Бюла.

— Какво се е случило с тях? Къде са отишли?

— Не живеем на едно място като белия човек. Мястото, което вие наричате Бюла, е летният ни стан. През зимата навлизаме дълбоко в горите, за да ловуваме и да се подслоним срещу тежките студове, през пролетта отново се връщаме тук, за да засеем земята и да ловим риба. На пролет, когато останалите от моя народ се върнали, открили, че селото им е завзето. Свещените им места — разрушени. Гробовете на предците им били осквернени, а над тях били издигнати постройки. Хранилищата им били разбити, а храната открадната. Не са имали никакъв избор, освен да продължат.