Силия Рийс - Малката вещица

— Това е една от причините да дойда тук, Мери. Това е делото на живота ми.

Невинаги отивам в гората с Джона. Понякога ходя и сама. Есента е в разгара си. Дните все още са горещи, но нощите стават все по-студени. Джона трябва да помага за довършването на къщата преди настъпването на зимата. Гората е изпълнена с безброй аромати. Търся плодове, ядки, гъби — всичко, което може да бъде прибавено към запасите ни — и трябва да си призная нещо ужасяващо. Имам голяма тайна. Ако някой разбере за нея, ще бъда строго наказана.

Започнах да се обличам като момче, когато излизам сама в гората.

Пътеките са тесни, шипките и къпините се захващат за полите ми, смъкват шапчицата и късат елека ми, та затова откраднах един чифт панталони, които бяха на Джоузеф и които Сара беше приготвила да изкърпи, една от шапките на Тобайъс и един здрав кожен елек, принадлежащ на Джона. Крия ги, увити в мушама, в хралупата на едно дърво.

Денят беше топъл и ясен и аз се осмелих да навляза в гората много по-навътре, откогато и да било. Вървях из нея, докато слънцето взе да клони към залез. Под дърветата беше горещо и задушно, а торбата ми все повече натежаваше. Тъкмо се бях замислила дали да не се връщам или поне да поспра за малко, когато се натъкнах на голямо езерце, което беше така закрито от клоните на дърветата, че едва не паднах в него.

Езерото изглеждаше прохладно. Изкачих се до една голяма и гладка скала, осветена от слънцето, която се бе надвесила над него. Протегнах се и загребах в шепите си вода, за да отпия. Водата беше приятна и хладка, но не студена. Беше ми горещо и както през цялото лято се бях изпотила. Дните са топли, а ние работим здраво. Колко пъти съм си мечтала да се изкъпя! Но на човек не му остава и миг усамотение, та единственото, което може да стори, е да измие лицето и ръцете си.

Огледах се. Цяла сутрин не срещнах никого, а и бях на мили от селото. Съблякох се бързо и се потопих във водата. Тя обгърна нежно тялото ми като тъмна, зелена коприна. Нямах сапун, но се изтърках доколкото можах, измих косата си и я изцедих. Заплувах към средата на езерцето, отпуснах се във водата и загледах листата и слънчевите лъчи, които се прокрадваха през клоните. Когато кожата ми започна да настръхва от студ, излязох и се излегнах на окъпаната от лъчите скала.

Сигурно съм заспала, защото когато се събудих, слънцето се беше изместило в небето. Спомних си къде съм и грабнах дрехите си. Когато повдигнах вързопа, от него падна нещо, поставено най-отгоре. Бяха купчина листа, лепкави и мазни на пипане. Стиснах ги здраво в ръка. Преди да вляза във водата ги нямаше там. Бях сигурна в това. Не ги бях виждала досега. От къде ли са се взели?

Огледах се. Нямаше никого. Цареше пълна тишина, повърхността на езерцето беше гладка като огледало. Стреснах се от внезапен крясък. Най-обикновена сойка. Тук тези птици са светлосини, а крясъците им са по-къси, отколкото на сойките у дома. Озърнах се да видя някъде сини пера, но не видях нищо, само птицата отново изкряска. Сред тишината на гората този крясък отекна като смях.

Взех стиската листа и ги натъпках в торбата си. През целия път назад усещах, че ме наблюдават. Кожата ми бе настръхнала, а това е сигурен признак, но не видях никого. Първоначално си помислих, че може да е някой от колонията. Забързах към хралупата, от страх да не ме хванат в мъжки дрехи, но тогава се сетих, че когато мъжете вървят из гората на лов, за дърва или повалят дървета, вдигат толкова много шум, че се чуват на километри разстояние. Почти повярвах, че има духове.

Джона силно се заинтересува от новото ми растение. Повъртя листата в ръцете си, разгледа ги през увеличителното си стъкло и обяви, че са от някаква билка, подобна на сапуничето. Реши, че ще си ни от полза, когато не разполагаме с истински сапун. Попита ме къде съм ги намерила.

— Край едно езерце — му отвърнах и страните ми почервеняха.

— Мдам, мдам. Добре.

Джона не забеляза смущението ми. Внимателно разтвори една клонка и започна да я рисува за своята „Билкария“, накара ме да му обещая, че ще му покажа къде расте. Съгласих си с кимване, чудейки се какво ще му покажа, след като не ги бях брала аз.

Отново почувствах как кожата ми настръхва, когато как отидох в гората. Спрях се, за да се огледам и ослушам, но не видях никого и нищо необичайно. Престорих се на безгрижна и продължих по пътя си, но всичките ми сетива бяха нащрек. Въпреки това не видях нищо.