Силия Рийс - Малката вещица

Той се появи изневиделица и аз наистина го взех за горски дух. Изплаших се и страхът се изписа на лицето ми.

Беше младият индианец, същият, когото бях видяла в Салем и който ни доведе до тук. В едната си ръка носеше къс лък, а през рамото си бе преметнал колчан със стрели. Беше протегнал другата си ръка с дланта към мен. Вероятно се опасяваше, че ще побягна от него като подплашено животно, както биха сторили Дебора или Сара, или някои други момичета от града. Но те никога не биха навлезли толкова навътре в гората. Навъртат се в покрайнините й и надничат през дърветата като изплашени деца. Не съм като тях. Не направих нито крачка назад, след като се съвзех.

— Не се страхувам. Какво искаш?

Той вдигна рамене и погледна надолу. Миглите му са дълги и гъсти като на момиче и докосват изрисуваните черни линии по бузите му. Вдигна глава, а очите му имаха пакостливо изражение.

— Често те виждам тук. Първо те взех за момче, но после…

Ако той е оставил сапуничето край езерото, значи ме е видял…

Зяпнах го с широко отворени и ужасени очи. Само при мисълта за това се притесних много повече, отколкото от ножа, лъка или страшния му вид. Той се разсмя, а някъде дълбоко из горите му отвърна една сойка, след нея още една. При вида на кръвта, която нахлу по страните ми при спомена за случката, продължи да се смее още по-силно. Сега вече се обърнах, за да побегна, но той бе по-бърз от мен.

— Остани — каза той и ме хвана за ръката. — Жените и момичетата от моя народ често ходят голи, това не означава нищо.

— Обаче за мен означава!

Отърсих се от него и побягнах с всички сили.

— Почакай! Спри! — Викаше след мен. — Ти и старият мъж… Джона…

Не чух остатъка от думите му, продължих да бягам и се спрях едва при моето кухо дърво.

На Джона му се случи нещастие. Помагаше на Тобайъс и Джон да режат дърва, когато един от пъновете, които поставяха, се изплъзна и затисна коляното му. Кракът е изкривен под лош ъгъл и Марта смята, че костта може да е счупена, няма обаче начин да разбере това, защото ставата е силно отекла. Даде му отвара от мак, за да притъпи болката, но се нуждае от жълт кантарион, дива тиква, зарасличе, копър и самогризка, за да приготви лапа за отока. Нито една от тези билки не расте тук. Не знам какво да правя.

Марта стори каквото можа с лековете, с които разполага, но Джона има треска, а кракът му почернява. В селището няма лекар. В колониите наоколо има само няколко, но никой не е убеден, че ще открием някой, който би склонил да дойде. А и въпреки тежкото положение на Джона, никой не вижда смисъл от изпращането на човек за лекар. Отец Джонсън каза, че всичко е в Божиите ръце.

Тобайъс се готви за път. Нямаме кон, но Джон Ривърс ни предложи своя. Преваля пладне и Джон смята, че ще е по-добре утре да тръгне на път. Нищо не е окончателно решено, но едно знаем със сигурност: ако не помогнем на Джона, той ще загуби крака си, а може и да умре. Марта хапе устни. Смята, че вече е твърде късно. Виждам го в очите й.

Не мога да стоя повече вътре.

Ще взема торбата си и ще вляза в гората. Сега вече събирането на растения не е въпрос на любознателност и обогатяване на познания, а въпрос на живот и смърт.

Поех по незнайни и невиждани от никого пътеки. Не се боя, че ще се изгубя. Израснала съм в гората, другари в игрите ми бяха децата на дървосекачите и въглищарите. Те ме научиха да бележа пътя, по който минавам.

Първоначално не видях младия индианец, но той си беше там. Повървях, докато не усетих кожата ми да настръхва. Досега си играехме на котка и мишка, но това трябваше да престане.

Извиках му да се покаже.

— Какво искаш?

— Нуждая се от помощта ти.

Обясних му какво се бе случиш.

Той внимателно ме изслуша:

— Дядо ми помни Джона. Смята, че той е добър човек. Не е като другите. Лечител като самия него. Дядо ми е пау-уау — той се смръщи, докато се опитваше да ми обясни. — Той е нещо повече от лечител, той е шаман.

— Нещо като свещеник?

— Не като Джон-сън — произнесе сричките на името отделно, сякаш бяха две думи. — Дядо ми се досети какво прави Джона в гората и ме изпрати да ви помогна. Сапуничето беше подарък. А после, когато те срещнах отново, ти побягна.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ще попитам дядо. Той ще знае какво да правим.

— Заведи ме при него.

— Не. Това е невъзможно. Аз ще дойда.

— Кога?

— Скоро.

И изчезна, преди да мога да го попитам още нещо.