Силия Рийс - Малката вещица

— Значи никой не е останал?

— Само дядо ми. Той останал. Грижи се за светините. Камъните все още стоят…

— Какви камъни?

— На върха на хълма имало огромни камъни. Били са там от старо време, като белег за свещено място за моя народ, а сега…

— Сега са под молитвения ни дом.

Спомних се, че забелязах каква странна форма имат плочите — квадратни и не бяха дялани скоро, а древни, обрулени от времето, вятърът и дъждът бяха оставили следите си по тях.

— И ние имаме такива камъни — разказах му за камъните, при които ходеше баба ми и за тези, които видях в равнината Солзбъри.

— Това значи, че народът ти ги почита.

Беше мой ред да поклатя глава в знак на отрицание.

— Смятат ги за езически.

— Но нали са техни?

— Въпреки това. Бил ли си в града?

— Предостатъчно.

Не каза нищо повече, но от начина, по който го изрече, разбрах, че кракът му повече няма да стъпи там.

— Хората говорят. Казах ти, че ще започнат да приказват — Марта впи поглед в мен.

Домът ни е завършен. След като се нахраним, присядаме край огъня, а мракът се спуска отвън. Сестрата на Марта е била тук, нейните посещения винаги нарушават спокойствието й.

— Говорят ли? — Вдигнах поглед от ръкоделието си. — И за какво?

— За теб, че бродиш из гората. И за много други неща.

— Какво точно говорят, Марта? — попита Джона, обезпокоен от тревогата в гласа й.

— Джетро Вейн се оплаква, че свинете му са болни. Твърди, че някой ги е урочасал. Виждали са Мери да минава през мястото, където те скитат. Видели са я да ги гледа и да им крещи, сякаш ги кълняла…

— Изобщо не съм клела. Казах им да се разкарат от там, защото ще влязат в градината ни! Крещях, защото те са нагли животни, подивели от живота в горите. Променили са се.

— Кой ти наговори това? — попита Джона.

— Сестра ми, Ани Франсис. Само ме предупреди какво говорят хората…

— По-скоро е искала да те разтревожи — лицето на Джона помръкна. — За мен тя е човек, който се меси в чуждите работи и с удоволствие разнася зловредните приказки. Не й обръщай внимание.

— Нищо не убягва от погледа на нашата Ани. От мен да знаеш, че е петимна за всякакви клюки и е на всяка манджа мерудия — Марта поклати глава. — Но именно затова предупреждението й си има основания. Ти не познаваш тези хората толкова добре, колкото ги познавам аз.

— Може и така да е, но за всичко си има обяснение — въздъхна Джона. — Урочасване? Какви глупости! — той е човек на науката и не дава ухо на никакви суеверия. — Сякаш свинете на Джетро Вейн не пипнаха заразата от прасетата, които брат му доведе със себе си — и се върна към книгата си. — Още по пътя ми се сториха нефелни.

— Може да са я пипнали от самия Джеремая — допълних аз.

Тобайъс се разсмя. Джеремая Вейн е досущ като дъщеря си Дебора. Има рижа брада, малки очички, тясна челюст и дълъг нос, приликата му с рижата ирландска свиня е неимоверна.

— Няма нищо смешно! — В очите на Марта заиграха зеленикави пламъчета. — Подобни неща са опасни. Всички знаем до къде водят такива приказки! Не е нужно да настройваме хората срещу себе си.

— Ти, млади господине, можеш да потегнеш оградата — каза тя на Тобайъс, след което се обърна към мен. — А ти, ти трябва да се промениш! Никакво бродене из гората! Никакви разходки! В противен случай всички ще започнат да дрънкат врели-некипели.

— Живеят в гората голи и са се отдали на пороците и греховете. Не обработват земята. По-лоши са и от просяци.

Достопочтената Ани отново ни е на гости, този път обаче след вечеря, та всички да я чуем. Споделя с нас, новодошлите, мъдростта и по-големия си опит. Предмет на обучение са индианците.

Лицето на Марта е непроницаемо. Ако не бяха същите тези индианци, които сестра й толкова силно презира, Джона щеше да е мъртъв. Очите й проблясват — това е предупреждение към нас да мълчим. Джона рисува клонката на масата пред себе си. Тобайъс седи в ъгъла и дялка кукла за сестрата на Ребека. Ще ми се да й кресна, че нищо не разбира. Истината е, че индианците се опитват да не пречат на природата. Правят домовете си от неотсечени дървета, вземат само това, от което се нуждаят и се местят, за да позволят на земята да се възстанови. Но стискам зъби. Ани Франсис е глупава, тесногръда, невежа и сплетница, завира дългия си нос навсякъде, надува се, раздава акъл, многознайничи и току свива превзето уста.

— Какво пишеш, дете? Може ли да погледна?