Силия Рийс - Малката вещица

Още с излизането на сестра й Марта започна да порицава Джона и мен за съдържанието на книгите ни. Аз пък казах, че Ани Франсис може да чете толкова добре, колкото и едно дете, та какво значение има. Но Марта поклати глава и каза, че тук не липсват начетени хора и скоро може да ни ги проводят.

Ани Франсис, винаги ликуващият приносител на лоши новини, ни посети отново, за да ни съобщи, че наистина трябва да събера нещата си и да се пренеса в съседната къща. Марта никак не е доволна от това, но смята, че може и да е за добро. Не иска подозренията на хората към мен да се увеличават и мисли, че ще съм на сигурно място при Ребека и семейството й. За мен това не е изпитание. Ребека ми е като сестра, а ако Марта ми е като майка, то Сара е като любимата ми леля. Джон Ривърс е добър човек, мъдър и справедлив. За мен не е непоносимо бреме да живея с тях, но аз трябваше да взема това решение. Не ми допада да ме местят като вещ.

Въпреки че е краят на октомври, небето е синьо, ясно и светло. Гората е обагрена във всички цветове. У дома листата само се променят, тук те пламтят. Много ми се иска да се разходя из гората, но съм затрупана с много работа, а и обещах на Марта да не напускам очертанията на селището.

Къщите са построени, но все още имаме много работа, за да създадем уют и удобства. Малки са. Две стаи на първия етаж и една голяма над нея, но ако има нужда от още, могат да бъдат достроени. Къщата на семейство Ривърс е малко по-голяма, а това е добре, тъй като сега трябва да сместят и мен.

Когато нямаме работа в къщата, помагаме на съседите си да прибират реколтата, а и трябва да бъдат нарязани дърва за наближаващата зима.

Дните още повече се скъсяват. Птиците отлитат на юг. Ята диви гъски описват накъсани линии в небето, сутрин и вечер крясъците им отекват като викове на изгубени души.

Слушам ги и се чудя. Седмици наред не съм виждала Джейбърд. Може би и те с дядо си са потеглили на юг.

Утрините все още са сини и светли, но водата в бъчвите е покрита с ледена корица, а по земята има слана. Зимата идва, но ние сме готови. Реколтата е прибрана, къщите завършени, от двете страни на вратата има наредени дървета чак до стряхата.

Времето през късната есен е непостоянно. Някой казал на Джон Ривърс, че всеки един миг може да завали сняг. След закуската взех торбата си и се отправих към гората. Това може да е последната ми възможност преди да падне снегът. Знам, че обещах на Марта, но се опитвам да си повярвам, че след като вече не живея при нея, не се налага да сдържам обещанието си. Отвсякъде се стели мъгла. Не виждам краката си от коленете надолу. Все едно вървя през току-що разчепкана вълна. Слънцето беше ниско над хоризонта. Светлината му е странна и се отразява в алените листа по клоните. Сякаш от дърветата капеше кръв.

Изминатият път белязах с прорези и приведени клонки, както ме бяха учили дървосекачите и въглищарите. Тази сутрин гората беше много тиха, почти неестествено. Отново усетих кожата си да настръхва. Дълго време стоях на едно място, внимателно оглеждах и запомнях всяко място, търсех и най-малката промяна, точно както Джейбърд ме бе научил. Но когато дрезгавият вик се разнесе от един храст почти до мен, пак подскочих.

Той излезе, смеейки се, а птиците му пригласяха.

— Трябва да гледаш навсякъде, както наблизо, тъй и на далеч. Хайде, дядо ми иска да те види.

Вървяхме дълго, но не стигнахме до никакъв лагер. По пладне спряхме и си поделихме храната, която бяхме взели със себе си. Носех хляб и сирене, а той ядки и парчета сушено еленово месо.

Преминахме през една тясна долина със стръмни стени, осеяни с паднали дървета. В краката ни течеше буен поток, водата се пенеше от скалите. Изкачихме се към един проход между хълмовете. Тук потокът се превърна във водопад и се изливаше надолу по гладките и равни скали. Погледнах с недоумение Джейбърд. Какво правехме тук? Той се усмихна и посочи нагоре. Не се и съмнявах, че ще се изкачим, но от дъното билото изглеждаше отвесно. Не беше чак толкова трудно, колкото си помислих, но добре, че носех панталони, защото с пола подобно изкачване би било невъзможно. Издатините оформяха тесни и хлъзгави стълби. На по-трудните отсечки Джейбърд ми помагаше, съветваше ме да си поема дъх, да вземам по едно стъпало и да не поглеждам надолу, докато не стигнем горе. Един-единствен път погледнах под краката си. Видях големите, обли речни камъни ситни като чакъл, а потокът приличаше на тънка нишка.