Кармен Рийд - Много гот

— Ще се поразходим с колата, ще си направим пикник, стига времето да е хубаво. И ако татко иска — предложи Джейни.

— Браво, страхотна идея.

Ив отиваше да прибере най-малките си деца и имаше достатъчно време да помисли, докато двуетажният автобус се промъкваше през петъчното движение.

Тъкмо бе приключила разговора с шефа си, Лестър, който се появи в офиса й малко преди тя да си тръгне, за да я предупреди, че заместникът му, Роб Грийн, е решил да кандидатства за шефското място и двамата щяха да са противници.

— Лестър, има ли изобщо смисъл да кандидатствам за твоето място? — попита Ив. — Искам да кажа… ами аз самата още не съм сигурна.

— Нямаше да те карам, ако се колебаех — насърчи я той.

Само че, докато седеше на втория етаж на автобуса, Ив се притесняваше. Не я притесняваше самата работа, а часовете и допьлнителният стрес. Все още не можеше да реши дали наистина иска повишението. А сега срещу нея се изправяше и Роб. Приятен човек, но от него щеше да излезе нетърпим шеф. Той бе избухлив, човек на настроенията, трудно вземаше решения, не беше достатъчно енергичен… А пък всички от отдела й щяха да искат тя да заеме поста, единствено за да не го заеме той. Ако тя спечелеше, той трябваше да си намери друга работа. Мама му стара!

И без това си имаше достатъчно грижи на главата. Операцията на баща й бе насрочена за след седмица, а Том и Дийпа решиха да отложат сватбата до август, за да изчакат резултите, с надеждата той да е достатъчно добре, за да присъства.

Прииска й се автобусът да можеше да се промъква по-бързо през задръстването. Искаше децата й да са до нея и да се прибере у дома.

Най-сетне се добраха до апартамента и се заеха с обичайните за петък вечер задачи: Роби се настани да гледа Томас Танка, Ана си довършваше домашното, Ив се преоблече в лека лятна рокля с елече, остана боса и се опита да си внуши колко не й пука, че Джозеф скоро ще звънне.

В този момент иззвъня телефонът.

— Съжалявам много, но попаднах в задръстване и не помръдваме — извини се Джозеф. — Все още съм на магистрала М6 и ще се забавя поне два часа. Нали няма проблем?

Помоли да говори с Ана, за да й обясни. Какъв грижовен баща беше той, помисли си веднага Ив, докато слушаше какво му говори момичето.

— Да… Добре… Да, ще подремна в колата… Няма нищо, татко… Ти да внимаваш. До скоро.

Беше доста късно, към девет и половина, когато най-сетне Джозеф звънна на вратата. Ив дремеше на канапето, Роби отдавна бе заспал, а Ана бе в леглото си и четеше.

— Това е баща ти — провикна се Ив от хола, но отговор нямаше.

— Ана? — Влезе в детската стая, преди да отвори вратата. Изглежда Ана бе дълбоко заспала, книгата й лежеше отворена на гърдите. На вратата се звънна отново и Ив отиде да отвори на Джозеф.

Ана само отвори очи, когато чу родителите й да се поздравяват. Майка й и баща й трябваше да прекарват повече време заедно, сами, каза си Ана и предположи — съвсем правилно — че Джозеф трябва да си почине, след като бе шофирал, а и нито единият, нито другият щеше да я събуди, преди да дойде време за тръгване. Така щяха да имат поне половин час, може би дори повече, за да останат заедно сами. Добре, налагаше се да приеме факта, че е прекалено късно да спаси баща си от брака с Мишел, но докато сватбата не станеше, си заслужаваше да положи всички усилия, за да събере родителите си.

Чу ги да се отправят към стаята й и бързо затвори очи.

— О! — чу гласа на баща си. Не го бе виждала две седмици и много й се искаше да му се усмихне.

— Нали са много сладки!

Вратата се затвори и той очевидно прие предложението на майка й да пийне нещо.

Ана вдигна отново книгата и продължи да чете и да стиска палци.

Ив отиде да направи чай и остави Джозеф да се настани сред познатия обичаен хаос в хола.

Той се облегна на бродираните с цветя възглавници, все още затоплени от тялото на Ив, забеляза чинията с обелки от ябълки, оставена на пода, обвивка на „Киткат“ до чаша с останала единствена глътка вино.

Когато тя влезе с подноса за чай, Джозеф придърпа страничната масичка пред канапето. Ив остави подноса и съвсем естествено седна до него, за да сипе чай.

Заговориха се. Как е работата. Как са децата. Мишел… Манчестър… Лондон, дрън, дрън. И двамата бяха уморени и угрижени покрай събитията през седмицата, затова забравиха, че би трябвало да проявяват сарказъм един към друг, вместо да се смеят и да си говорят мило. И двамата си спомниха колко е хубаво да обсъждат нещата заедно, както беше преди да настъпи времето на острите забележки, на горчивината и нападките, които си разменяха най-често.