Кармен Рийд - Много гот

Ивлин не знаеше какво да отговори.

— Искаш ли да направя чай? — бе единственото, което й дойде наум.

— Не, не, майната му на чая и на съчувствието, взимай си нещата, излизаме.

— Къде? Трябва да отида да взема момчетата…

— Няма нужда. Татко ще отиде да ги прибере, вече сме се разбрали. Те също знаят, така че не се притеснявай за тях, става ли?

— Става.

— Не съм дошла, за да ти казвам какво да правиш — обясни Джейни, когато се качиха в колата. — Само че ти трябва да направиш нещо, защото така не можеш да продължаваш, нали?

— Май не.

— Имаш ли някакви идеи?

Почувства се толкова неудобно, докато се опитваше да обясни на преуспялата си организирана сестра, вече адвокат, че иска да направи нещо хубаво, нещо важно, нещо, което си струва усилията… И на нея й се искаше да работи нещо, свързано със съда.

Джейни я слушаше, не изсумтя нито веднъж, не се засмя, а след като Ивлин приключи, остана няколко дълги минути замислена.

— Надзорната служба, Лини. Какво ще кажеш за надзорната служба? Няма да изкарваш кой знае колко пари, разбира се, но тя отговаря напълно на изискванията ти. Освен това се справяш страхотно с децата, затова защо не пробваш да направиш нещо за младите престъпници?

Идеята наистина беше добра. И както всички добри идеи, бе приета. Преди още Ивлин да започне да протестира, Джейни я заведе в социалната служба, за да започне да получава детски помощи. След това отидоха в библиотеката, за да може Ивлин да прегледа подходящата литература, а сетне сестра й й купи изискан костюм от единствения приличен магазин в града и я заведе на вечеря, където изпиха огромно количество червено вино.

— Вие с татко откога знаехте, че съм омъжена за такъв лайнар? — полюбопитства Ивлин, сдед като приключиха основното ястие.

— Господи! — Джейни сведе поглед към чинията си, засрамена и изпълнена с неудобство. — По-добре не ме питай.

— Защо не?

— Защото никога не съм искала да се омъжваш за него, но знаеш много добре, че не можех нищо да ти кажа. Ти беше яко хлътнала по него, изобщо не мислеше, а и едва ли щеше да ме послушаш, ако ти бях казала. Та по онова време аз бях едва на седемнайсет, Лини.

— Така е, сигурно нямаше да те послушам. — Ивлин нави края на салфетката на пръста си. — Ти знаеше ли, че подобно нещо може да се случи?

— Не, разбира се! — отвърна Джейни. — Просто смятах, че ще се превърнеш в домакиня, която си живее благополучно в Съри, и ще си останеш да креташ така чак до края на живота си, отегчена до смърт… и никога нямаше да имаш свой собствен живот.

Ивлин се замисли над думите й.

— Аз съм самотна майка — каза тя на сестра си, изричайки истината за пръв път. — Самотна майка, която няма нито работа, нито пък необходимото образование, за да започне някаква работа. Толкова е страшно, Джейни, и както обикновено ми се иска да бях постъпила като теб. Трябваше да се явя на изпитите втори път и да вляза право. Ако бях адвокат, щях да изкарвам достатъчно пари и можех да си купя къща за мен и децата и всичко щеше да бъде наред.

— Ако се беше явила повторно на изпитите и беше записала право, нямаше да имаш момчетата — напомни й Джейни.

— Е, не съжалявам поне за това. — Ивлин завъртя виното в чашата и го изпи на един дъх.

— Всичко ще бъде наред — увери я по-малката й сестра. — Имаш мен и татко и ние ще ти помогнем. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. — Джейни искрено се надяваше нещата да бъдат както трябва този път.

— Вече се чувстваш по-добре, нали? — попита я Джейни, когато най-сетне спряха пред дома на баща й.

— Чувствам се много по-добре… Има някаква надежда! Благодаря ти — обърна се към нея Ивлин и остана загледана дълго в младата жена, седнала зад волана. Дълги години бе приемала Джейни като по-малката си сестра, която я дразнеше със съвършенството си, и сега й бе трудно да я възприема като млада жена — умна, мотивирана, истински интелигентна. — Гордея се с теб — призна Ивлин.

— И аз се гордея с теб — отвърна Джейни. — Ти премина през ада. Сега обаче е време да надигнеш глава… с малко помощ.

— Май ще се преместя отново в Лондон — сподели Ивлин, защото идеята й бе хрумнала току-що.

— Какво? С момчетата ли? Ами училището? Ами убийствените наеми там?

— Знам, знам… само че там ми харесва. Още първия път, когато отидох в Лондон, преди да се запозная с Денис. — Трудно й беше да обясни. Искаше да се махне от родния си град, в това бе напълно сигурна, да се махне от клаустрофобията, която я обземаше, защото всеки срещнат я познаваше, искаше да потъне в анонимния голям град.