Кармен Рийд - Много гот

Ивлин се стараеше да впрегне енергията им, като ги водеше да плуват, ходеха на разходки в парка, дори през ден косяха ливадата пред къщата и събираха тревата. Само че тя бе изтощена и изпълнена с ярост, която едва съумяваше да потиска, заради всичко, което й се бе случило. Седмиците минаваха, а от Денис нямаше никаква вест. Писа му и изпрати писмото до компанията, с молба да й каже какво става, но писмото й бе върнато неотворено, а на него пишеше: „Адресът непознат“. Тя така и не разбра дали ставаше въпрос за компанията, или за съпруга й. Нямаше сили да се опитва да научи повече.

Денис не искаше да знае за тях. Беше ги изоставил да се оправят както знаят. Без да даде каквото и да е обяснение.

Една сутрин Том подскачаше из стаята и нямаше никакво желание да се облече, а Ивлин осъзна, че не издържа повече. Протегна ръка и му удари шамар толкова силно, че четирите й пръста се отпечатаха на бузата му.

Синът й избухна в плач от изненада, а тя го прегърна и притисна до себе си и също се разплака.

— Извинявай, Том. Извинявай — повтаряше отново и отново. Та той бе само на четири и нито едно от събитията не бе станало по негова вина. Не биваше да си изкарва лошото настроение на него.

— Аз ще съм много добър. Не искам и ти да си отидеш като татко — хлипаше момчето на гърдите й.

— Никога няма да си отида. Обещавам, честна дума. Никога няма да ви изоставя. — Повтаряше го и на двете момчета всеки път, когато страхът им ги връхлетеше отново. Само че те не се чувстваха сигурни и над живота им бе паднала сянка, която преди не бе съществувала.

А пък тя се бе върнала в града, където бе отраснала. Бе отново в семейната къща. По дяволите. Вече развиваше фобия, когато се налагаше да отиде до месарницата или до магазина за риба, или аптеката, защото щяха да й зададат все същия въпрос:

— Здрасти, Ивлин, как вървят работите на съпруга ти? Вие с момчетата кога ще заминавате при него?

Баща й бе проверил как стоят нещата от правна гледна точка, дали може да съди Денис за издръжка и какви са възможностите за развод, но тук ставаше въпрос за международно право и той не бе компетентен.

През дългите нощи, които прекарваше сама, будна в стаята от детството си, Ивлин имаше достатъчно време да се замисли над брака си. Но нямаше никаква база за сравнение. Денис бе единствената й сериозна връзка, а дори не й беше дал обяснение какво не е било наред.

Отначало изчакваше, убедена, че нещо ще се случи, че ще дойдат новини от него, че все някакво решение ще се намери, все нещо ще се получи. Само че седмиците отминаваха, минаха месеци, лятото се изниза и тя осъзна, че се налага да направи нещо. Да вземе нещата в свои ръце, не само заради себе си, а и заради силно наранените си несигурни синове.

Откри, че й е невъзможно да събере счупените парчета. Проблемите я измъчваха, струваше й се, че растат, че я обграждат и притискат. Как да си намери работа? Как ще плаща на детегледачка, за жилище? Как да успее да се изнесе с децата от къщата на баща си? Защо Денис им причини всичко това?

Изпълнена с отчаяние, Ивлин прекарваше часовете, докато синовете й бяха на училище, в хола на баща си, застанала на прозореца, и наблюдаваше преминаването на някоя кола, майка с количка, доставчика, все едно кой, просто хората, които минаваха. И така часове наред. Седеше в стаята и не мърдаше, не плачеше, не мислеше, просто седеше.

Денис я бе оставил тук, длъжна да се грижи за две малки момчета, останала без стотинка, без да може да мръдне от тази къща, от която си бе въобразявала, че е избягала, след като се омъжи за него.

Сутрин й ставаше все по-трудно да става от леглото. А когато все пак се надигнеше, се превръщаше в нещо като робот. Приготвяше закуска за децата, обличаше им униформите, завеждаше ги до училище. Не намираше никаква причина да е весела. Момчетата бяха причината да живее, но това не бе живот, а съществуване.

Една сутрин, както Ивлин седеше на канапето и се взираше както обикновено през прозореца, видя отпред да спира елегантна червена кола. Вратата се отвори и слезе елегантна жена, а тя разбра едва след няколко минути, че това е по-малката й сестра Джейни.

Странно, Джейни идваше без да се е обадила предварително. Много нетипично за нея. Посещаваше ги през седмица, откакто се преместиха тук, но да дойде, без да се обади предварително? И то през седмицата?

— Здравей, сестричке! — Тя влезе забързана и целуна Ивлин по бузата. — Татко каза, че съвсем си се скапала и няма представа какво да прави с теб, затова дойдох да те сложа в ред.