Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Софя Александровна чака дълго, най-сетне слушалката взе Полина, беше развълнувана, явно беше се сетила, че става нещо лошо със Саша.

— Утре пращат Саша на заточение — каза Софя Александровна. — Някой трябва да иде при Вера на вилата, да донесе ботушите.

— Ох, лошо, лошо — завайка се Полина, — Игорьок лежи с температура, а Коля ще се прибере след единайсет, какво да правим? Щом се върне Коля, аз ще дойда при тебе, но вече ще е късно за вилата.

— Добре, ела, ще ми помогнеш да му съберем багажа — каза Софя Александровна, — за ботушите ще измисля нещо.

— Какво да донеса?

— Нищо, всичко имам.

Ще трябва да иде тя, макар да не знае ще намери ли през нощта пътя в новото вилно селище с просеки вместо улици. Никой не знаеше имената им, номерата на вилите бяха объркани, пък и виладжиите още рядко ходеха там, кого да попита? И все пак трябваше да върви. Ами ако иде на вилата, кой ще напазарува? Набра номера на Варя. Нито Варя, нито Нина бяха вкъщи. Да помоли Милица Петровна? Няма да иска, пази си сърцето, не вдига дори бидонче с мляко, а ще трябва да се купят много продукти: хляб, сухари, захар, кондензирано мляко, лимони, той не приема никакви витамини, сух салам, кашкавал, шунка… Тя написа всичко на лист и почука на Михаил Юриевич. По халат, наведен над масата, той лепеше нещо.

Михаил Юриевич я гледаше мрачно през пенснето си.

— Но как така ще тръгнете нощем извън града? И кога ще се върнете?

— Ще се върна с нощния, тръгва в един и нещо…

— Няма да вървят трамваите.

— Все някак ще се прибера.

— Вие идете на магазина — каза Михаил Юриевич, — а аз ще отида при сестра ви.

— Ама как така, Михаил Юриевич, далече е, четирийсет и осмия километър, от гарата има двайсет минути път, селището не е осветено, няма нито улици, нито тротоари, кално е, моля ви се, моля ви се, може и да ви убият.

— Пригответе ми адреса — каза Михаил Юриевич, — ако можете, начертайте маршрута, аз сега ще се облека.

Тя начерта маршрута, доколкото можа и доколкото можа — му обясни. До гарата има павилионче, зиме е заковано, най-важното е да се тръгне надясно от павилиончето, тогава веднага намираш въпросната просека. Това е най-важното — да се намери просеката. А пък вече по просеката се намира третата пресечка вляво, тя така се и казва — Трета зелена, само че няма табелка, хлапетата я смъкнаха през лятото. Вила номер двайсет и шест, номерът е написан на портичката. Вилата лесно се познава по стоборчето от тънки летвички. Съседната е с плътен стобор, следващата също, а помежду им има редичко стоборче, точно там е Верината вила. Но най-важното е да се тръгне веднага надясно от павилиончето. Михаил Юриевич стоеше пред нея с боти, с висок кожен калпак, свъсен и внушителен със старомодното си пенсне и същевременно, като си го представи човек шляпащ през калта из пустото вилно селище, безпомощен. Ще търси цяла нощ, а нали утре сутринта е на работа.

Тя погледна часовника и се ужаси — девет и петнайсет! Дежурният магазин работи до десет.

Трамваят беше пълен, Софя Александровна се качи отпред във втория вагон, нека я глобят, но пък няма да я свалят я, никой обаче не я глоби, тя предаде парите за билета и остана на платформата. Мислеше си колко много работа я чака след пазаруването, какво ли ще прави с куфара, не знае къде са му ключовете, работи ли ключалката, отдавна не са използували този куфар. А без ключалка не бива, Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, ще го окрадат.

При мисълта, че Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, че може да го окрадат, обидят, набият, тя отново почувствува цялата огромност на нещастието, стоварило се върху сина и: белязан, гонен, отхвърлен, безправен.

Москва, през която пътуваше сега, цялата тази грамада от улици, светлини, площади, автомобили, витрини, трамваи, й изглеждаше неправдоподобна. Всичко се движеше, устремено нанякъде, нереално, неестествено, мъгляво като тежък сън, восъчни фигури, манекени, огрени от млечната светлина на трамваите.

Тя слезе от трамвая на Охотний ряд. Десет без четвърт. От спирката видя движение пред вратата на дежурния магазин. Отворен е! Бързаше, задъхваше се от подтичването. И когато приближи, видя пред магазина тълпа, вече не пускаха, хората крещяха, ядосани, че са закъснели с някаква си половин минута. Някои се мъчеха да си пробият път до магазина и не можеха. Една дебела продавачка държеше вратата.

Софя Александровна също опита да се промъкне, но не успя. Тази малка, но буйна тълпа я изпомачка. После навалицата намаля, все по-рядко от магазина излизаха хора, вътре угасиха лампите. Малко по малко всички се разотидоха. И само Софя Александровна не си тръгваше. Когато вратата се отваряше, тя молеше продавачката да я пусне.