Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Като на най-уреден в училище му възлагаха всички изпълнителски задачи. Той водеше протоколите, събираше членския внос, подшиваше в папка инструкциите от районния комитет, съставяше отчетите. Да обиколи хората, да съобщи нещо, да напише обява, да разлепи плакати, да намери червен плат за празник, да купи билети за колективно посещение на театър, да запише хората в кръжоци и семинари, да преброи гласовете при гласуване — всичката тази работа лягаше върху Максим. Не че не го смятаха способен за нещо по-важно. Просто така си беше тръгнало, всички така бяха свикнали.

Той беше с година, че и с две по-голям от колегите си, разбираше незначителността на техните спорове, шегуваше се, обезоръжаваше с добродушието си. С пъргавия си практичен ум умееше да заобикаля рифове и плитчини, можеше понякога и да изхитрува, но никога не пренебрегваше убежденията си, предаността към своите другари. С годините в него се разви и затвърди нещо простичко, войнишко, твърдо и непоколебимо. Максим постъпи във военното училище след казармата — така се стабилизира материално, можеше да помага на семейството си, на болната си, уморена от живота майка. Освен това Максим обичаше реда. Военната професия му харесваше: командир в Червената армия, млад, силен, образован. Мястото му е там, във войската, на границата, където назрява конфликт. И все пак напускаше Москва натъжен. Мъчно му беше, че се разделяше с компанията, с Нина, със Саша Панкратов, с Лена Будягина, с Вадим Марасевич. Тези хора олицетворяваха живота, в който той и хиляди като него навлязоха от тъмните и влажни бордеи.

Като малък Максим понякога чистеше стълбището вместо майка си. Нина му помагаше. Не защото му тежеше, а за да покаже на живеещите в сградата, че това е работа като всички други, не е унизителна. Това беше комсомолска постъпка, акт на другарска солидарност, чрез него Максим по-добре, отколкото от коя да е книга, схвана същността на новия морал. После, вече в девети клас, му се случи нещо страшно… Баща му открадна от чантата му и пропи парите, събрани за фонда за построяване на самолета „Московски комсомолец“, близо трийсет рубли, много пари за онова време. Максим искаше да посегне на живота си — откъде ще вземе той трийсет рубли, как ще се оправдае пред съучениците си? Нина забеляза състоянието му, принуди го да признае всичко и веднага разказа за случилото се на Саша.

— Ех, че си — каза му Саша, — много евтино си оценяваш живота.

И му даде парите, петнайсет рубли взе от майка си, петнайсет от Марк Александрович. Ето от какви приятели се лишава сега. Саша го опази, а той не можа да опази Саша…

Нина му харесваше още тогава, когато играеха на криеница в задния двор, харесваше му и в училище: висока, снажна, решителна. Харесваше му нейната несръчност, неотстъпчивост и безпомощност. Не й вярваше, като му казваше, че не го обича; тя самата можеше да не знае. Нарочно доведе у тях Серафим — Варя да се омъжи за него, добро момче е, умно, красиво. И тогава ще отпадне основната причина, с която се оправдава Нина: не можела да реши нищо, докато не видела Варя стъпила на краката си. Нина пък мислеше другояче… Командирите безспорно имат импозантен вид, но те са политици, стратези, държавни дейци, Максим няма да стане нито стратег, нито политик, той ще обучава червеноармейците на плаца… Раз-два!… Раз-два!… Ето го, стои и я чака, широкоплещест, червенобузест, с грижливо сресани руси коси, ботушите му лъщят и копчетата му лъщят, новият колан скърца, а когато танцува, стоманените палчета на ботушите му потропват по паркета. Ще стане старателен и ограничен офицер… Жалко! Би могъл да постигне повече. Ще дойде войната, всички ще се бият, а сега трябва да се работи и живее. Тя каза това на Максим още когато той кандидатствуваше за училището. Не я послуша. Добре тогава! Той има право на собствено мнение. Но и тя има право да решава съдбата си. Нина твърдо реши да не се омъжва за Максим и да не напуска Москва.

В театъра на Вахтангов поставиха „Хамлет“ с нисичкия и дебел Горюнов в главната роля. Юра Шарок обичаше вахтанговци, обади се на Вадим Марасевич и го помоли да му намери билет, каза, че ще се отбие у тях на „Староконюшенний“ довечера.

Професор Марасевич, известен московски терапевт, веднъж месечно даваше консултации в поликлиниката на ЦЕКУБУ 12 12 Централна комисия по подобряване бита на учените. — Б.пр. на малката уличка „Гагаринский“, хората се записваха при него половин година предварително. Клиниката на „Пироговская“ беше известна като клиниката на професор Марасевич; катедрата в медицинския институт — като катедрата на професор Марасевич. Вкъщи той приемаше само близки и приятели. Далечен потомък на някакъв украински хетман, Марасевич като баща си, също лекар и професор, беше кореняк московчанин със стари и здрави връзки сред московската интелигенция. В къщата му на „Староконюшенний“ гостуваха Игумнов, Станиславски, Прокофиев, Нежданова, Гелцер, Качалов, Сумбатов, Южин, Мейерхолд, бе идвал и Луначарски. Нито един прочут западен гастрольор или модерен изпълнител не подминаваше този богат, макар и разхвърлян апартамент. Гостите приемаше красивата дъщеря на лекаря, вадеха се кристалните сервизи от Бакара, застилаха се колосаните покривки. Младите актьори, които често се отбиваха след спектакъл, с удоволствие лапаха телешкото и бледорозовата сьомга. Младежта размърдваше всички, понякога направо на масата започваха импровизации, разиграваха се сценки. Вадим начаса предлагаше устната си рецензия, според професор Марасевич, доста остроумно. Вадим бе завършил университета, имаше диплома на изкуствовед, четеше лекции, понякога водеше екскурзии из музеите, а сега правеше опити в театралната критика.