Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Той сложи листа пред Саша.

— Проверете, Панкратов, дали съм написал всичко вярно, и подпишете.

— Аз никога няма да подпиша това — каза Саша, загледан право в очите на Дяков.

Арбат живееше своя предишен живот. Априлското слънце надничаше в прозорците, сгряваше платното и тротоарите. По булевардите се слягаха и се чернееха снежните преспи, пукнатините в асфалта излъчваха топлата миризма на пробуждаща се земя. Учениците без палта и шапки ритаха из уличките футболни топки. Около къщите израснаха скели, по скелите се появиха зидари и бояджии, къщите се ремонтираха, боядисваха, надстрояваха. На Арбатския площад премахнаха градинката и къщите, които пречеха на движението. Москва обрастваше с нови заводи, предградия, бараки.

Вечер на Арбат все така пламваха светлините на кината „Арбатский Арс“, „Карнавал“, „Прага“, „Художественний“.

По тротоарите се разхождаха момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, яките на палтата им свалени, пъстрите шалчета развързани, на краката им — елегантни обувчици и тънки чорапи с телесен цвят. Пред входа на Саша както винаги се въртеше групичка момчетии. Варя не се спря, махна им за поздрав, бързаше за Дома на Червената армия, на тържеството по случай завършването на военните училища.

Никога още не бе присъствувала на такова грандиозно тържество. На сцената седяха в президиума известни на цялата страна военачалници. Варя позна Будьони, а от другите, които шепнешком й представи Серафим, запомни Тухачевски, той беше страшно красив, толкова красив мъж тя виждаше за пръв път. И макар че не обичаше събрания и доклади, Варя бе запленена от празничността на тази вечер, от великолепието на залата, от романтиката на воинския подвиг, към който призоваваха випускниците легендарните командири на армии, от атмосферата на мъжка, военна, войнишка близост, при която изчезват стъпалата на субординацията, младият офицер вижда своето бъдеще в прочутия командарм, а командармът — своята младост в него. И съпругите на командирите й изглеждаха по-различни жени, те споделят със съпрузите си всички несгоди и опасности на професията им. Поканените тук млади момичета също бяха сериозни, с чувството, че са приобщени към този живот. Варя внимателно ги оглеждаше, някои бяха много красиво облечени. Червеноармейският ансамбъл за песни и танци никога не бе интересувал особено Варя, но днес й хареса, хареса и как войниците пееха и танцуваха по руски вихрено и заразително.

Духовият оркестър във фоайето не по-зле от джазов свиреше фокстроти, румби и танга. И до спретнатите курсанти, похватни, простодушни и весели, младежите с широки развети чарлстони, крещящи вратовръзки и нелъснати обувки изглеждаха нелепи.

Днес и Нина е друга, не й досажда с вечните си забележки, сега е добра и мека, тъжна е, сигурно й е мъчно, че Максим заминава, а тя отказа да се омъжи за него.

Утре и Серафим заминава за Далечния изток, но Варя не тъгува, защото тази вечер се съгласи да му стане жена. Ще завърши училище и ще отиде при него. А тази година той ще й пише, тя ще му отговаря и всички приятелки в училище и в двора ще научат, че тя ще замине за Далечния изток, при мъжа си. Това пак ще я изтъкне между приятелките й — никое от познатите момичета не го очакват в Далечния изток. На театър, на пързалката, на кино ще ходи сама, на забави изобщо няма да ходи. Ако пък отиде, ще танцува със Зоя. Впрочем може и с мъже, но няма да се запознава с тях… Благодаря… Не, извинете… Не мога… Сама, самотна, привличаща вниманието, недостъпна, заминаваща за Далечния изток. Колкото до Саша, тя няма да изостави Софя Александровна, а значи и Саша. И мисълта, че в Далечния изток я очаква Серафим, а в Москва тя е необходима и на Софя Александровна, и на Саша, я правеше още по-интересна и оригинална в собствените й очи.

На Варя й беше весело. Двамата със Серафим танцуваха прекрасно, заглеждаха ги дори висшите военачалници и съпругите им. Варя все гледаше да се върти повечко край ъгъла, където бе застанал Тухачевски.

Максим танцуваше с Нина. Месестото му чипоносо лице излъчваше добродушие. При Нина идваха негови колеги, канеха я за следващия танц и Максим се усмихваше все така добродушно, чакаше я в някой ъгъл. Висок, широкоплещест, той бе надарен с изключителна физическа сила и както повечето силни хора, избягваше да я използува, страх го беше да не засегне някого, да не повреди нещо.

Баща му, огняр, много пиеше и умря от алкохолизъм; майка му, портиерка, остана с четири деца. Максим беше най-големият. От бедняшкото детство му бе останала пестеливостта, в училището неговите другари я смятаха за скъперничество, подхвърляха шеги за неговия педантизъм. Той държеше гребена си в калъф от изкуствена кожа, банкнотите в портфейл, монетите в кесийка, молива в метално калпаче, за да не се чупи графитът, бележника с телефоните и адресите го имаше от години, обичаше здравите вещи, простата и сита храна, само че не бе свикнал да харчи за нея много пари, ако се наложеше, би могъл и да погладува.