Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Хубавичка брюнетка, духовита и с остро езиче, Гера умееше да говори интересно дори за дреболии, Лена я слушаше и се усмихваше. Спомниха си как бяха ходили на екскурзия до Южен Уелс и бяха отседнали в Кардиф, в едно евтино хотелче и в същото хотелче живееха някакви футболисти от Шотландия, тогава двама футболисти им предложиха да избягат в някаква страна, където на жените се разрешавало да сключват брак от четиринайсетгодишна възраст. Тогава Лена и Гера бяха навършили само по петнайсет. Спомниха си как посетиха двореца Фонтенбло и как екскурзоводката им показа леглото на Наполеон и им каза ръста му — метър и петдесет и два сантиметра. Гера се изненада, обади се, че може да е бил метър и шейсет и два. Екскурзоводката се обиди и заяви, че мъжът й е висок метър и петдесет и два, а всички знаят, че ръстът му е колкото Наполеоновия. Сега това им се видя особено смешно, примираха от смях. Лена се радваше, че Гера седя при нея цялата вечер. Прегърна я, целуна я за довиждане, тъжно каза: „Не ме забравяй.“

Същата вечер, когато Варя, Нина и Макс танцуваха в Дома на Червената армия, Юра вечеряше у Вадим Марасевич, а у Лена бе дошла на гости Гера Третяк, същата тази вечер, към осем часа телефонът у Софя Александровна иззвъня и някой й съобщи, че утре в десет часа сутринта тя трябва да се яви в комендатурата на Бутирския затвор за свиждане със сина си, Александър Павлович Панкратов. Да донесе дебели дрехи, пари и продукти. Гласът беше монотонен, спокоен, на човек, свикнал да говори всеки ден едно и също, лаконично, ясно. И след като каза всичко, той веднага, без да чака въпроси отсреща, затвори.

Софя Александровна се уплаши да не би той да не е доизказал, да е забравил нещо важно, съществено, поради което тя няма да направи всичко както трябва. Страхуваше се да не забрави нещо, да не обърка и затова трескаво се мъчеше да удържи в паметта си каквото й бе казал той: „Утре, в десет, в Бутирка, свиждане, дебели дрехи, продукти, още нещо… Боже, забравих какво друго… А, да, пари, пари за път…“ И за да не забрави нещо, Софя Александровна записа всичко на листче. Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир.

Всичко трябваше да се събере и приготви за една нощ, тъй че на Софя Александровна не й оставаше време да изпада в отчаяние. Само не можеше да си прости, дето нищо не беше приготвила — смяташе, че е лоша поличба предварително да готви момчето си за такъв път. Саша влезе в затвора със зимното си палто, с ушанката, с пуловера и дебелия шал, вярно, няма валенки, но където и да го изпратят, сега, през април, те няма да му трябват. Ще му потрябват през зимата, а дотогава тя ще му прати. Сега му трябват ботуши, там е кално, кишаво, загубен е с неговите половинки, ботуши — да, точно това му трябва, те ще спасят живота му. Но Саша няма ботуши. И магазините вече са затворени, пък и изобщо ботуши се продават срещу снабдителна карта, а тя няма такава. Може да се купят на битпазар на баснословна цена, и то с риск, че ще ти пробутат картон вместо гьон. Но и битпазарът е вече затворен.

Тогава си спомни, че Вера, сестра й, има на вилата здрави груби ботуши, които стават на Саша, четирийсети номер. Тя ще им купи други, колкото и да струват, а тези трябва да се дадат на Саша.

Обади се на Вера. Вера заминала с мъжа си Володя на вилата, Щели да се приберат чак вдругиден. Ей че късмет!

По-малката й сестра Полина нямаше телефон. Телефон имаше в съседния апартамент. Софя Александровна знаеше номера му от времето, когато Полина беше в приятелски отношения с тези съседи, но вече от няколко години те не я викаха на телефона и Полина помоли да не звъни у тях. Въпреки това Софя Александровна набра номера с потискащата мисъл, че ще й откажат, и то грубо.

Обади се мъжки бодър, жизнерадостен глас.

— Извинете — каза Софя Александровна, — много ми е неудобно, че ви безпокоя, но работата е спешна… Бихте ли извикали на телефона Полина Александровна?

— Коя Полина Александровна?

— Съседката ви, от двайсет и шести апартамент, но много ви моля да ме извините, сестра й се обажда.

— Е, ама вие…

Но мъжът не затвори телефона, обади се женски глас.

— Кого търсите?

— Много ви моля да ме извините — каза Софя Александровна. — Обажда се сестрата на вашата съседка Полина Александровна. Разбирате ли, случи се една неприятност, много е спешно, как да ви обясня… Не бихте ли повикали сестра ми, имайте добрината.

— Сега — с недоволен тон отговори жената.