Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Професор Марасевич посръбваше минерална вода, от време на време разказваше по някоя смешна история от своята практика или от практиката на баща си, но след дванайсет не оставаше при гостите, пожелаваше на всички лека нощ, казваше, че хората с неговата професия са длъжни да спазват режим.

Вика също бе правила опити в театъра и киното, засега нищо свястно не излизаше, ако не броим връзките й с известни актьори, перспективни режисьори и пробивни журналисти. Любовите започваха възвишено, с цветя и писма, с ресторанти и разходки с такси, а свършваха с кавги, упреци и обяснения по телефона.

Само връзката й с Юра Шарок започна и завърши просто. Те се срещнаха случайно на Арбат, повървяха по огрения от слънцето тротоар. После Юра каза:

— Да идем у нас, ще видиш как живея.

Вика беше съвсем наясно какво означава да отиде и види как живее той. Но тази форма на покана й действуваше почти автоматично. Подтикваше я и съперничеството с Лена Будягина. Не знаеше, че Юра и Лена вече не се срещат.

Запознаването с това как живее Юра стана без излишни приказки и обяснения, сякаш връзката им беше започнала преди много години. В сравнение с другите, рефлектиращи и вече доста поживели, поклонници, Юра беше на ниво. Но тази стая, това жалко апартаментче, миризмата на огладен плат, който й напомни какво работи баща му…

Тя мислеше, че Юра ще започне да й досажда и ще се наложи да му бие шута — тя го правеше с лекотата, с която случайно се отбиваше у самотни мъже. Но Шарок излезе почтен човек. Виж го ти шивашкия син!

Ала неговата тактичност имаше просто обяснение: тя го остави равнодушен — студена, глупава. Сравняваше я с Лена — сравнението не беше в нейна полза. И как спокойно ляга в чуждото легло! В него кипваше яростта на еснафа, който вижда във всяка лековата жена собствената си съпруга.

Днес намина у Вадим заради „Хамлет“.

— Да хапнем — предложи Вадим.

Отидоха в трапезарията, по-голяма от целия апартамент на Шарокови.

Вадим ядеше лакомо, бърнест, с малки очички и къси, рошави като на рис вежди. И при тази си външност имаше смайващ глас — мъжествен, отекващ из стаята, с меки, интелигентни интонации.

Като си мажеше масло на филията, макар че ядеше супа, Вадим говореше:

— Той бърка юрисдикция с юриспруденция, раритет с паритет, прецедент с претендент. Да, но пък е нов човек, наречи го както щеш: ударник, челник. Той пробива с темата си, забележи, с главната тема и с героя си, забележи, героя на бъдещето. Но нима ние ще продадем бъдещето си срещу сто грама масло?! — Вадим отбутна масленицата. — Хем скърбящите скърбят именно по тези сто грама…

Юра слушаше философствуването на Вадим за героите на бъдещето без раздразнение — колкото и да е, те прибавяха нещичко към познанията му за този непознат нему свят. Неотдавна Вадим говореше обратното, ругаеше лошия вкус и превъзнасяше майсторството. Притежаваше невероятно умение да подушва откъде духа вятърът, винаги следваше по-силните, в училище се лепеше за Саша Панкратов, в университета за друг, а сега се държеше за един известен критик, който публикуваше статии за безумствуващата поезия. Но Юра не се заяждаше с непоследователността на Вадим. Харесваше му домът на семейството Марасевич, актьорите, потокът весели, безгрижни и прочути хора. В разговорите на тези галеници на славата той долавяше нещо леко, цинично, затова и славата им му изглеждаше лека, достъпна, въпрос на случайност и хитрост. Въпреки безгрижието си, тези хора се държаха като неприкосновени особи.

И професор Марасевич му харесваше: аристократ с охранено лице, красива брадица и меки ръце, също неприкосновен.

Сега те се виждаха с Вадим почти всеки ден. Вадим го изпрати до театъра. Юра ходеше на театър и сам, когато Вадим или някой от неговата компания му препоръчаше спектакъл.

Разкошни месеци! Юра Шарок дълго помни пролетта на трийсет и четвърта година. Кандидатурата му за прокуратурата още не беше утвърдена. Но Малкова му бе обещала, че всичко скоро ще се реши. Юра изживяваше последните месеци от своя свободен, безгрижен живот и се стремеше да му е колкото може по-интересно. Само споменът за Лена не му даваше мира. Когато влизаше в театъра, оглеждаше залата в страха си и същевременно в надеждата си да я види.

След боледуването Лена още не бе ходила на театър. Тя почти не излизаше от къщи, на никого не се обаждаше, дори приятелите си не бе виждала от деня, когато се събраха да пишат писмо за Саша.

Днес неочаквано й дойде на гости Гера Третяк, също дъщеря на посланик, като деца бяха приятелки, понякога се случваха заедно в Лондон, Берлин, Париж, а в Москва почти не бяха се виждали.