Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Сутринта Нина остави на масата бележка за класната ръководителка на Варя: „Моля да освободите Варя Иванова след третия час по семейни причини.“ Семейните причини бяха изпращането на Макс и Серафим. Но Варя дори не бе помисляла да ходи на училище. Искаше й се да отиде на гарата добре облечена. Заминават новопроизведените офицери, ще има много изпращачи, там ще бъдат онези красиви и добре облечени момичета, които тя бе видяла в ЦДКА, затова искаше да се облече не по зле от тях, да изглежда голяма и сериозна, нали изпраща бъдещия си съпруг. Да се облече не в черно, обаче строго, да изпъква между другите. Трябва да си направи прическа, да се гримира, тъй че ако си тръгне след третия час, а учеха следобед, времето няма да й стигне за нищо.

Тя набързо сготви за Нина, взе си учебниците и отиде у Зоя. Зоя също не отиде на училище, помогна на Варя да се приготви, да се среше, да си подвие клепките. Даде й модерните си боти със стоманените катарами и най-важното, майчиното си палто от морска котка, с което майка й й разрешаваше понякога да се разходи по улицата. И ето, сега го облече Варя и както каза Зоя, изглеждаше в него страхотна, същинска дама, и то не каква да е, а с палто от морска котка, с модерни боти, а на главата с бял шал, който също беше на Зоината майка.

Към пет часа Варя най сетне беше готова и се обади на Нина.

— Ще дойда направо на трамвайната спирка.

— Откъде се обаждаш?

— От училище.

Те стигнаха до трамвайната спирка едновременно.

Нина не можа да я познае…

— Какъв е този маскарад?

— Гардеробът беше затворен, сложих палтото и шала на Зоя.

— Ами Зоя?

— Ще облече моите дрехи.

— Къде ти са учебниците?

— Оставих ги под чина, няма да ги мъкна на гарата я!

Училищният гардероб наистина може да е бил затворен по време на час и все пак Варя лъже: и палтото на Зоя щеше да бъде заключено, ако наистина е нейно. Но не й се щеше да разпитва, да изобличава Варя. Не е малка вече, скоро ще се омъжи, пак добре, че ще се омъжи за Серафим, свястно момче е, нека животът й бъде какъвто тя го иска, нека и да изпрати своя Серафим както иска.

Гарата беше пълна с народ, перонът — претъпкан до последна възможност. Нина и Варя объркани спряха пред изхода. Но Макс и Серафим вече тичаха насреща им, махаха с ръце, после всички заедно тръгнаха покрай композицията към техния вагон, промъкваха се през тълпата, страх ги беше да не се изгубят сред хората, които също бързаха и търсеха своите близки сред мъже, жени с вързопи, с армагани за из път, сред момичета с цветя, прегръщащи и целуващи тези чудесни момчета, новоизпечените командири от Червената армия, с гимнастьорки, стегнати с колани, без фуражки: бяха оставили фуражките и шинелите си във вагона… Младо, радостно, оживено и същевременно сериозно — страховитата военна сила на съветската държава. И Нина разбра, че тези жизнерадостни червенобузести момчета първи ще тръгнат на бой, първи ще поемат удара върху себе си. Помисли си, че сигурно нейното място е до Максим, който е толкова силен и спокоен. И когато той замине, неговото спокойствие и добродушие ще й липсват.

А Варя се наслаждаваше на влюбените погледи на Серафим, на впечатлението, което правеше на другите офицери. Тя е най-красивата тук, неочаквано висока, почти колкото Нина. И никоя няма такова палто от морска котка, такъв шал. Тя беше пламнала, възбудена от суетнята на гарата, от тънките и дебели свирки на локомотивите, предвещаващи дълъг, неизвестен и примамлив път. Макс каза, че прилича на киноактриса, Серафим й пошепна, че я обича повече от живота си, дори Нина се усмихваше, доволна, че има такава сестра.

Както прилича на голяма жена, годеница, Варя гледаше само своите близки, Нина, Макс и Серафим, никого друг, да не си помислят, че й играят очите. Дори когато извиваше глава, правеше го разсеяно, уж небрежно разглежда влаковете и хората, бързащи към влаковете.

И когато погледна към съседния перон, видя Саша.

Той крачеше между двама червеноармейци, отпред бързаше дребничък офицер с дълъг шинел, угрижено проправяше път през навалицата, а след него между двамата червеноармейци крачеше Саша с раница на гърба и с куфар в ръката.

Той почувствува, че някой го гледа, озърна се и тя видя неговото бяло като хартия лице и черната му, сякаш циганска брада на масурчета. Саша плъзна поглед по заминаващите курсанти, по Макс, по Нина, по Варя, но не позна никого, извърна се и продължи към влака, композиран на някакъв далечен перон. След тях и пред тях вървяха хора с чували, куфари и сандъчета, бързаха, изпреварваха ги и те се изгубиха в тълпата.