Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Може би Борис беше прав. Но за себе си Саша бе избрал друг път. Ще иде там, където го пратят, ще живее там, където му дадат работа. Да драпа за нещо би означавало да признае правото на дяковците да го държат тук. Той не им признаваше това право.

— Къде живеехте в Москва? — попита Борис.

— На Арбат.

— И там не е лошо. Аз пък на „Петровка“, в блока, където е пързалката, знаете ли го?

— Знам го.

— Както вече сте се досетили, младостта ми премина в парка „Ермитаж“. Прекарал съм там няколко нелоши вечери. Но както казваше моят дядо — цадикът… Знаете ли какво е цадик? Не знаете. Цадик е нещо средно между мъдрец и светец. Та ви казвам, моят дядо, цадикът, в такива случаи казваше: гинуг! Не знаете какво е и „гинуг“ ли? „Гинуг“ значи „стига“, „престани“… Та и аз сега казвам: Гинуг на спомените, гинуг на сълзите!

Сутринта хазайката беше отишла на работа, докато те още са спели. Закуската беше в зиданата печка, във фурничката.

— Ето голямото предимство на обикновената женица — каза Борис, — защо, ще речете, се разделих с моята? Тя, видите ли, не искаше да става рано, не искаше да ми приготвя топла закуска. И какво? Загуби мъжа си. Впрочем тя и без това щеше да ме загуби. И тъй, да тръгваме към могъщото обединение за доставка на кожи да си оформя напускането. Не разчитам да ми дадат компенсация за отпуските, но ще им изтръгна писмо за Богучани. Ще се бръснете ли?

— Не.

— Послушайте ме, Саша, обръснете си брадата, за какво ви е? Сега ще излезем и ще видите какви момичета има тук.

Саша вече беше видял тези момичета. Чудесни бяха — снажни русокоси сибирячки, силно тяло, силни крака. Беше си представял живота си в Сибир като живот на отшелник, ще учи френски, английски, политикономия, трите години не бива да отидат на вятъра. Сега го обзеха съмнения. Сигурно ще трябва да живее не само с това.

— Никаква козметика, всичко е натюр — бъбреше междувременно Борис, — тръгването е след три дена, ще го ударим на живот. Но, драги мой, с такава брада можете да си седите вкъщи.

— Тук не ми се бръсне.

— Чуйте съвета на един опитен човек. За първи ден сте в заточение, а аз вече трети месец. Ако отлагате живота до момента, когато ви пуснат на свобода, с вас е свършено. Само един е начинът да се запазите — да живеете така, сякаш нищо не се е случило. Тогава имате шанс да се измъкнете читав.

Ниска стая с избелели тапети, на тавана бялата хартия се е издула на мехури, цялата на жълти браздулици, оттатък плаче дете. Но мирише на одеколон и пудра. Два обикновени бръснарски стола, бръснари с бели престилки, макар и с ботуши, и физиономиите им — като на московските, строго любезни бръснарски физиономии.

Мътното, напукано огледало отрази бледото лице на Саша, черната къдрава брада, равна, сякаш току-що подстригана.

— Цялата ли да я обръснем?

Бръснарят замислено изтрака във въздуха с ножицата, после с решително движение отряза брадата. Кичурите й нападаха по не твърде чистата кърпа. Бръмчеше машинката, топлата сапунена пяна сгряваше бузите, Саша си спомни бръснарницата на Арбат, нейните аромати, яркото й осветление, предпразничната суетня.

— Вие ли сте или не сте? — разпери ръце Соловейчик. — Я какъв сте красавец, юначага.

Пак тръгнаха по улицата, Саша смело заглеждаше момичетата и те го заглеждаха.

— Ако ни бяха оставили тук, щяхме да подобрим местната порода — каза Борис. — В Канск е пълно със заточени, щяха да се увеличат с двама.

— Кого оставят?

— „Ха“… Оставяха болните, многодетните, грохналите… Ей го, задава се един, само не го зяпайте много, меншевик, един от лидерите им.

Подпирайки се на бастун, към тях идваше старец с балтон и шапка, дългата му бяла коса падаше върху яката. Соловейчик се поклони. В отговор и старецът се поклони колебливо, като човек, който не може да познае срещнатия. После го позна, привдигна шапката си, приветливо се усмихна.

— Отива да си отметне присъствието — съобщи Борис, горд с уважението, което му оказа старецът, — явяват се на пето и на двайсето число. Колко години му давате?

— Шейсет.

— А какво ще кажете за седемдесет и две?! Тук ще видите всякакви: меншевики, есери, анархисти, троцкисти, националуклонисти. Има хора, дето едно време са били прочути.

Саша никога не бе предполагал, че в Съветския съюз още има меншевики и есери. Троцкистите и той ги помнеше. Но тези? Нима не разбират?! Още се надяват на нещо… Продължават си своето?… А може би нищо не продължават?

Обядваха в стола на кантората за доставка на кожи, в нисък сутерен с квадратни маси без покривки. Зад широкия правоъгълник на шубера беше кухнята: три големи алуминиеви тенджери на печката, от тях се вдига пара, наблизо — зачервена готвачка с черпак в ръката.