Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

А Варя все гледаше нататък, където изчезна Саша. Не чу как дрънна звънецът, не видя как всички започнаха да се сбогуват, как Нина целуна Макс по челото, не видя как Серафим се приближи съвсем и се взря в очите й.

— Варя, съвземи се! — каза Нина.

— Ей сега видях Саша.

— Какви ги дрънкаш?! — развика се Нина, внезапно разбрала, че Варя не лъже.

— Водеха го под конвой, има брада — мънкаше Варя и не откъсваше поглед от съседния перон, сякаш сред навалицата от хора, тичащи с чували и куфари, той все още върви, все още върви и тя ще успее да го види… — Има брада като на старец.

Давеха я сълзи.

— Същински, същински старец…

— Престани, нещо грешиш — каза Нина, а гласът й трепереше.

Максим, също развълнуван, но като се мъчеше да запази спокойствие, добави:

— Грешиш, Варя, не може да са го изпратили така.

— Не! Той беше… — Гласът й пресекваше. — Познах го… Той се обърна и ни погледна — съвсем бял, същински старец…

Серафим смутено й подаде ръка.

— Довиждане, Варя.

— Бял, бял като мъртвец! — ридаеше Варя. — И мъкне куфар, те вървят, а той мъкне…

Притеснен и изчервен, Серафим я целуна по бузата, мокра от сълзите, цялата в черни браздулици туш, капещ от клепачите й.

Влакът бавно потегляше, курсантите висяха на стъпалата, трупаха се на платформите, махаха с ръце, изпращачите също махаха, също викаха нещо напътствено и вървяха редом с влака. И Макс махаше, и Серафим махаше.

А Варя стоеше насред перона, плачеше, бършеше лицето си с кърпичка, размазваше грима, давеше се и гълташе сълзите. Нина, уплашена, потресена, я успокояваше:

— Престани, какво можем да направим, сега ще идем у Софя Александровна, ще разберем всичко.

Покрай тях минаваше някаква бабичка, спря, погледна Варя, съчувствено поклати глава.

— Момите плачат за войничетата.

Старият път към Ангара, утъпкан през тайгата от първите заселници, започва от Тайшет. Новият — от Канск: тук свършва железопътният етап на пътуването и започва пешият.

Тихо градче с дървени тротоари, без градини, прилича на степно. Отново синьо небе и упойващ мирис на живот. Вече я няма килията, Дяков, дворчето в затвора, часовия с пушката, който те следи със сънлив поглед. Не ти се вярва, че всичко това е било. Тук сякаш си като всички, свободно си вървиш по улицата, мъкнеш куфара, до теб крачи Борис Соловейчик, мърмори, задето не успял да остане в Канск.

— Да изпращат на село специалист с моята квалификация?! Каква полза има от това държавата?

Пощата — малка къща със стълбище и навесче отпред, в нея е и спестовната каса. Момичетата по домашни рокли, с пръсти, оплескани с лепило и мастило, познават Соловейчик: симпатичният, общителен московчанин получава тук писма до поискване.

„Здрав съм пиши Кански окръг село Богучани поискване целувам Саша“ — първата телеграма до майка му.

Момичето преброи думите, каза му цената, написа квитанция, взе парите. Весели, красиви момичета има тук…

Хазайката на Соловейчик, слабичка млада жена с кротко лице, сложи да хапнат. Какво я бе накарало да се събере със Соловейчик? Ще си замине и ще я забрави. Харесал ли й беше? Или бе съжалила заточеника? Редом с нея Борис с неговите маниери на столичен паркетен кавалер изглеждаше жалък.

Саша извади от куфара си кутия шпроти — само тя бе останала от майчините продукти. Борис отвори бутилка водка. Имаше си свои чашки, дори салфетки, и тук искаше да живее като човек. Всичко имаше тук, като в нормалния живот, само дето от мисълта кой си ти ставаше чоглаво, криво, страшно, впрочем вече не толкова страшно.

Още от първата чашка на Саша му се замая главата.

— Естествено е след затвора — каза Борис, — ще свикнете. На Ангара ще пием спирт, по-евтин е за транспортиране от водката — шестстотин километра с конски каруци. Общо взето, живее се. Богучани е голямо село, аз ще си намеря работа по специалността, и вие сте почти инженер, там има трактори, сеялки, веялки.

— Не разбирам от трактори, пък и от сеялки и веялки.

— Като ви застърже — ще почнете да разбирате. Навремето интелигентната младеж е ходила в странство, а ние с вас — при белите мечки. По добре е да бъдеш Соловейчик в Москва, отколкото Воробейчик на Соловецките острови. Е, какво толкова? Да седнем да плачем ли? Аз си точех зъбите за председател на Госплан 13 13 Държавна планова комисия (след 1948 г. — комитет). — Б.пр. , по-точно за заместник-председател, защото съм безпартиен. От ония съм, дето ги товарят, от мулетата, на никого не пречех и на всички бях нужен. Но на пътя ми застана един препинателен знак, спря ме едно двоеточие. Имайте предвид, че тук нито един от заточените няма да ви каже истината: който е пратен заслужено, се прави, че е невинен; който е невинен, се прави, че е имал вина. Но на мен можете да вярвате. Та тъй. В нашето учреждение беше окачен лозунг: „Техниката в периода на реконструкцията решава всичко. Сталин.“ Нали го знаете този лозунг? Знаете го. Чудесно. Прочетох го пред едно прелестно младо момиче. И то ме обвини, че не знам пунктуацията. Слушайте внимателно. Сторило й се, че съм прочел лозунга така: „Техниката: В периода на реконструкцията решава всичко Сталин.“ Образовано момиче излезе, не можа да понесе невежеството ми и споделило огорчението си където трябва. Открай време си имам лоша дикция, мислех, че най-много ще си отнеса едно яко мъмрене. Лепнаха ми обаче член петдесет и осми, алинея десета, контрареволюционна агитация и пропаганда. Пак добре, сметнаха, че три години ми стигат, за да науча правописа. Тук се уредих сравнително добре: икономист съм в кантората за доставка на кожи. Може да бъдете сигурен, откак съм тук, количеството на доставените кожи не е намаляло. Ала явно град Канск е прекалено приятно място за усвояване на препинателните знаци. Още с първата група, тоест заедно с вас поемам за Ангара. Мечтая си за длъжността счетоводител в Богучанската кантора за доставка на кожи. Това, за което ние с вас, Саша, ще драпаме, ще се стори нищожно за някое московско конте. Но за нас то означава живот.