Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Как може Марк Александрович в такава ситуация да ходатайствува пред Сталин? Сталин го въведе в състава на ЦК, въпреки че племенникът му е арестуван. Сталин го отдели от Саша, от неговото дело. Сега той сам да повдигне въпроса пред Сталин?! Нетактично! Точно така ще го приеме Сталин. И тогава вътрешната им близост, взаимното из разбиране ще рухнат. Такава е истината. Будягин обаче смята, че той просто се е страхувал да заговори за това със Сталин. „Примитивен, политически деградирал човек“ — раздразнено си помисли Марк Александрович за Будягин.

Савелий показа на Саша как става връзката с чукане по стените: азбуката се дели на пет реда, по пет букви във всеки. Първите удари означават реда, вторите — мястото на буквата в реда. Между ударите има кратки паузи — това е редът: между буквите паузите са мъничко по-дълги, между думите са още по-дълги, дращенето по стената означава „свърших!“ или „стоп!“, или „повторете!“. Паузите и интервалите са съвсем кратички, опитните затворници ги съкращават до частици от секундата. Основната трудност се крие в паузите — ако не ги доловиш, звуците се сливат, чуваш друга буква и губиш смисъла.

Саша написа азбуката с изгоряла клечка кибрит върху картонче от цигарена кутия и започна да чука по стената. Чукаше бавно, с големи паузи, легнал и завит с одеялото, за да не чуе надзирателят. Съседът го разбираше, но Саша се справяше зле, молеше да повторят, макар че съседът чукаше отчетливо, ясно, с дълги паузи. Попита Саша за името и каза своето — Чернявски, член на партията. Попита дали Саша получава вестници и съобщи, че и той не получава.

Ала той разполагаше с информация, изглежда, от другия си съсед. Състоял се партийният конгрес, на него не станало нищо особено. Той всяка вечер предаваше новините на Саша. Ако до неговата килия или до килията на Саша дойдеше надзирателят, трябваше да спират и после да започват всичко отначало. Цели две вечери Саша слуша как във водите на Ледовития океан потънал параходът „Челюскин“, смачкан от ледени блокове, още две вечери — съобщението, че във Франция била обявена обща антифашистка стачка.

Саша не можеше да не изпитва благодарност към този човек, който с риск да иде в карцера разговаряше с него през стената, искаше да облекчи самотата му. Страната кипи, строи, а той седи в единичната килия и страхливо поглежда към вратата: не дай си боже надзирателят да забележи, че той, Саша Панкратов, се интересува от събитията, за които пишат съветските вестници.

Чувството за примирение с неизбежното, готовността да приеме съдбата си го напускаха. Не! Той не иска да приеме такава съдба. Не иска да се примири, не иска, не иска, не иска… Не иска този път — неговият път е пътят на партията, на народа, на държавата. Какво да направи? На кого да пише? На прокурора? Прокурорът именно е санкционирал арестуването. На Сталин? Писмото му ще стигне само до Дяков. И от какво ще се оплаче? Да пише, че няма нищо общо с делото на Марк? Но той дори не знае какво представлява това дело и дали е арестуван във връзка с него.

И тогава Саша скрои план. Нереален, но нищо не пречеше да опита.

Вечерта при разговора през стената Саша попита какво пишат за строителството, ръководено от Марк, и получи отговор: „Ще попитам и ще ти съобщя.“ На следващия ден се обади: „Запалили са пеща получили са ордени.“ Саша попита: „Рязанов?“ Съседът отговори: „Орден «Ленин.»“

Марк е на свобода, още е началник на строителството!… Причината не е в него! Как можа да му хрумне такова нещо? Причината е в института, само че е по-друга, не стенвестникът, а Криворучко. На това наблягаха и в районния комитет. Последният му разговор с Баулин и Лозгачов — той е изиграл решаващата роля. Той и тогава го разбираше, и тогава почувствува, че направи грешка, сега жъне плодовете й.

И Дяков настойчиво го разпитваше за Криворучко. „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“ Оттам значи е тръгнало всичко! Може би и Криворучко е арестуван и е признал, че е говорил със Саша за Сталин, и то от страх да не би Саша да го изпревари. Ето на, Криворучко е честен, сам си признава, а той, Саша, е нечестен, прикрива го… „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“

Дяков е прав, той беше неискрен, сам пропусна момента, сам си изпроси заслуженото възмездие. Не го викат на разпит вече три седмици, може би изобщо няма да го викат вече, защо да го викат, щом се опъва, щом отрича фактите. Може би следствието е приключено и всичко е решено. Той кръстосваше килията, вслушваше се в стъпките в коридора, очакваше някой да дойде и да му съобщи присъдата, съзнавайки, че всичко е изгубено и виновният е само той. Дори още да няма решение, дори Дяков да го извика още веднъж, и тъй, и тъй вече е късно да си признае. Ако беше разказал всичко на първия разпит, такова признание щеше да изглежда доброволно, честно. Сега то ще бъде признание по принуда, тоест неискрено и нечестно.