Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Само едно кино, един клуб, детска градина, една сграда за лечебница — нищо не е. Но всички разбираха — това е само началото. Хората работеха вечер и в почивни дни с ентусиазма, с който навремето издигаха заводските пещи. А някой бе съобщил в Москва, че Рязанов се е захванал с извънпланово строителство в ущърб на завода, че кара хората да работят безплатно.

Пятаков изпрати комисия. Възглавяваше я един в миналото изтъкнат, но ограничен стопански деец, който знаеше само едно: главната задача е чугунът. Голяма работа — бараките! По време на Гражданската хората спяха на снега. За главен експерт на комисията бяха определили един известен икономист от Бухариновата школа. В края на двайсетте години той твърдеше, че Урал не е перспективен, че промишлеността трябва да се ориентира към Сибир, където има значително повече въглища, нефт, а най-важното — водни ресурси — главните предпоставки за електрификация според него.

От самото начало беше ясно, че комисията няма да подкрепи жилищно-битовата програма на Рязанов и ще постави под съмнение перспективите за развитие на завода. Да допусне такава комисия в завода, да й позволи да направи изводите си би означавало да деморализира колектива.

По заповед на Марк Александрович уважаемата комисия бе настанена в Извънградския дом, така наричаха резиденцията за членове на правителството, която имаше специална кухня и специално обслужване и бе разположена в живописна местност на двайсет километра от завода. Членовете на комисията щяха да останат доволни, ако не беше една подробност: не им изпратиха кола, а нямаше с какво да стигнат до завода. Три пъти дневно ги хранеха добре, но не ги свързваха по телефона нито с Рязанов, нито с Москва. Първия ден, след като хапнаха здравата, се развличаха с подигравки по адрес на Рязанов, задето не бе съумял да им осигури кола: на втория ден се възмутиха, на третия разбраха, че ги разиграват. На четвъртия по тяхно настояване ги закараха всичките на гарата, подпечатаха им командировъчните, връчиха им билетите за първа класа и ги изпратиха за Москва.

Марк Александрович проведе тази операция без знанието на Ломинадзе. Сталин не го обичаше, неговото участие само би навредило.

След Седемнайсетия конгрес отношенията между Рязанов и Ломинадзе се усложниха. Ломинадзе бе изведен от състава на ЦК, а Рязанов — въведен, той зае по-високо политическо положение от Ломинадзе. Марк Александрович беше инженер. Ломинадзе при целия си ум и талант не разбираше от техника. Освен това директорът на завода отдавна беше член на партията, началниците на повечето цехове, отдели, смени, участъци бяха комунисти. Те не бяха военни специалисти и сега нямаше гражданска война, комисари не им трябваха.

Блестящи речи, исторически паралели — прекрасно! Но в друго време, на друго място, друг път, ако обичате! Марк Александрович три години е живял в Америка, обиколил е цяла Европа, знае колко е пропуснато, трябва да се работи, да се догонва, всичко останало са дрънканици. Комунизмът трябва да се строи, а не да се говори за него.

Всичко би имало смисъл, ако Ломинадзе се ползуваше с предишното си влияние. Но в центъра, в областта, тук на място думата на Рязанов тежеше повече. Вярно, Ломинадзе бе любимец на Орджоникидзе, имаше пряка телефонна връзка с него, но всичко необходимо за завода Марк Александрович можеше сам да получи от Орджоникидзе. Пък и как за всяка дреболия да се обръщаш към Серго, всичко решава апаратът, а апаратът познаваше само Рязанов. Заводът — това беше той, Рязанов, неговият живот, неговата смърт.

Марк Александрович внимателно бе обмислил постъпката си с комисията, разбираше целия риск. Но в случай на успех печалбата щеше да бъде огромна, задълго щеше да укрепи положението му. Той разчиташе на подкрепата на Орджоникидзе — Пятаков бе изпратил комисията без негово знание. Освен това Серго ще оцени решението му да не намесва в историята и Ломинадзе. Марк разчиташе и на подкрепата на Ворошилов. Преди месец, на връщане от Далечния изток, той се бе отбил, бе останал доволен от всичко, приятелски бе потупал Марк Александрович по рамото.

— Имам болшевишки нюх, усещам миризмата на метал.

Рязанов се надяваше, че Сталин ще го разбере, защото на негово място би постъпил по същия начин — ето кое най-вече го ръководеше. Рязанов беше човек на Сталин, негов завод, негов Урал, Сталин не може да не цени това.

В Кремъл въпросът се обсъждаше от Сталин, Ворошилов, Орджоникидзе и Ежов — кротък, възпитан човек с теменужени очи, новия завеждащ организационно-разпределителния отдел на ЦК.