Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Онова, което Ленин наричаше бюрократично извращение, е единствено възможната форма на управление. В нея се крие и опасност: бюрокрацията се стреми да застане между народа и върховната власт, опитва се да замени върховната власт. Този стремеж трябва безпощадно да се пресича. Апаратът е безотказен изпълнител на върховната воля, той трябва да бъде държан в страх, внушеният му страх ще се предава на народа.

Има ли той такъв апарат? Не! Няма! Апаратът, създаден в борбата за власт, все още не е инструмент на вожда, той се смята за съучастник в победата. Посещението на Будягин целеше да му го напомни.

Апаратът на истинския вожд — това е апаратът, който той си създава след идването си на власт. Този апарат не може да бъде вечен, постоянен, инак взаимовръзките в него ще се циментират здраво, той ще придобие монолитност и сила. Апаратът трябва от време на време да се разбърква като тесте карти, да се обновява, подменя.

Създаването на такъв апарат е задача, по-сложна от отстраняването на съперниците, апаратът представлява стотици хиляди хора, сплотени в организъм, свързани и споени отгоре до долу. Днешните членове на Политбюро вече не са онези хора, които се върнаха с Ленин от чужбина. Това са хора с връзки вътре в апарата, цели верижки, проточили се отгоре до долу. Достатъчно е да докоснеш една брънка, за да се раздрънчи цялата верига.

Има ли той доверие на своето обкръжение?

В политиката никой няма доверие на никого.

Най-много може да се разчита на Молотов, Каганович и Ворошилов: те не претендират за самостоятелност, добри изпълнители са. Доказаха, че са способни да провеждат необходимите акции, обвързаха се с тези акции, без него са нищо. Ворошилов може да му изменено ще се държи за него, страх го е от военните интелигенти, и най-вече от Тухачевски. В армията Ворошилов се опира на конниците — на Будьони, Тимошенко, Шчаденко, Городовиков, но и те не са сериозна подкрепа, времето на сабите мина.

Калинин и Андреев. Най-старият и най-младият член на Политбюро. Единият е на петдесет и девет, другият — на трийсет и девет. Кадри отдолу. Калинин го издигнаха селяните, Андреев — работниците, те ще бъдат с мнозинството.

И най сетне — онези, на които не може да разчита. Киров, Орджоникидзе, Косиор, Куйбишев, Рудзутак.

Тогава, по времето на онова писмо, тъй нареченото завещание, Ленин негласно бе препоръчал вместо него на поста генерален секретар да поставят Рудзутак. Възможно е Ленин да не се е съветвал по този въпрос с Рудзутак, да не е искал съгласието му. Редзутак се държи предпазливо. Няма сериозни връзки в апарата: след Лондонския конгрес почти десет години, до Февруарската революция, бе прекарал на каторга. И все пак той е човекът, с когото Ленин е искал да го замени. Това не бива да се забравя. Няма да го забрави и самият Рудзутак.

Куйбишев има дворянски произход, учил е в кадетски корпус. Човек на живота. Отдръпнал се е в личното, боледува, иска само да не го закачат. Добре работи, но в партията ще се намерят и други добре работещи хора.

Косиор идва веднъж и докато вървеше с него по коридора, току подтичваше наоколо — наляво, надясно. Защо подтичваше? Неискрен човек. Не заслужава доверие.

Орджоникидзе. Сложен въпрос. Единственият човек, който му е близък, запознаха се преди трийсет години в Тифлис. Но именно там е работата — прекалено отдавна го познава, в твърде различни ситуации го е виждал, смята се за негов съмишленик. А един вожд няма съмишленици, вождът има съратници. Апостоли се избират не измежду приятелите, а измежду учениците. Романтичен, простодушен, доверчив, твърде искрено вярва в това, което говори и върши — все опасни качества за един политик. След капитулацията на опозиционерите предлагаше да ги възстановят всичките наведнъж в партията Нима не разбираше, че хората, опълчвали се срещу него, трябва да бъдат унищожени? Народът трябва да знае, че онзи, който се опълчва срещу него, се опълчват срещу съветската власт. Защо той не пожела да унищожи враговете от съветската власт, когато тези врагове бяха не вън от партията, а вътре в нея? Това беше не грешка, а линия, желание да запази в партията негов противовес, стремеж и занапред да бъде арбитър, да има резерв, който в случай на нужда да насочи срещу него.

Доказателство за това е случаят с Ломинадзе. Серго знае за писмото на Ломинадзе до Шацкин, прехванато през трийсета година. Как реагира той? Сви рамене… „Хлапак…“ А какво пишеше за него този „хлапак“ в писмото си? В политиката няма хлапащини, политиката не е детска игра. Ломинадзе и Шацкин са се готвили за наследници, бързали са. А какво представлява Ломинадзе? Ако се беше родил три години по-рано, щеше да бъде в една компания с меншевиките, с Жордания, с Чхеидзе и Церетели, нали и те го смятаха за невежа. Тези грузински интелигенти бяха олицетворение на всичко най-лошо в грузинския национален характер: въобразяваха си, че са европейско островче на азиатския материк. Сега Ломинадзе е на Урал, но Серго продължава да го покровителствува. Случайно ли е това? Не е случайно. Ломинадзе е една от брънките на неговата политика.