Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Иска да се полюлеем на люлките ли? — насмешливо попита Варя.

— Предадох ти, каквото ми каза.

— Да не сте се скарали? — Рина не откъсваше очи от чертежа.

— А тебе какво те интересува?!

— Питам просто така…

— Мълчи си тогава!

Когато се прибра, Варя най-напред се обади на Софя Александровна, тревожеше се за нея.

— Какво стана, Софя Александровна?

— Всичко е наред.

— Той напусна ли?

— Да.

— И си взе багажа?

— Да.

— Как успяхте?

— Успях… Когато дойдеш, ще ти разкажа.

Не иска да говори по телефона, правилно. Варя нямаше търпение да научи как Софя Александровна е успяла да изгони Костя, но трябваше да дочака Нина, да се разберат как ще живеят занапред, не е хубаво всяка да има отделно домакинство, срамота е пред съседите.

Варя извади всичко от куфара, окачи роклите си в гардероба на старите им, познатите места, прегледа чекмеджетата на бюрото си, всичко си беше както преди, нищо не беше пипано или размествано, сякаш Нина бе знаела, че тя ще се върне. Сестра й е все пак, и домът си е нейният, родният. Тя нагласи на масата чертожната дъска и започна да работи.

Така я завари Нина. Варя й се усмихна, попита я дали е гладна, посочи й сандвичите, които бе донесла от работата си. Нина също се държеше миролюбиво, приближи се до дъската, попита какво чертае Варя, внимателно изслуша обясненията й. За домакинството каза, че тъй като и двете обядват в стол, проблеми няма. Варя възрази: има наем, телефон, газ, електричество, закуска, вечеря, тя ще участвува в тези разноски наравно със сестра си. Разбраха се да записват общите разходи и в края на месеца да делят сумата по равно.

После пиха чай с донесените от Варя сандвичи, бъбриха, Варя разказа за строителството на хотела, за колегите си, нейната разпаленост хареса на Нина. Но за Костя — нито дума. И Нина не попита, когато му дойде времето, сама ще й разкаже.

Може би чак към десет часа в коридора екна телефонен звън. Слушалката вдигна Нина.

— Варя, тебе търсят.

Нина я загледа тревожно и въпросително. И Варя почувствува — Костя е.

Той беше.

— Льова предаде ли ти молбата ми?

— Предаде ми я.

— Защо не дойде?

— Вече не се люлея на люлки, пораснах.

— Трябва да поговорим.

— Слушам те.

— Не е разговор за телефон. Трябва да се видим.

— Нямаме за какво да говорим и да се виждаме.

— Много е важно. За мене, за тебе, за Софя Александровна.

То се знае, лъже, шантажира. И все пак тя се разтревожи.

Добре, ела утре в четири пред „Грандхотел“. Ще поговорим.

— Не, трябва да говорим сега, веднага, ти дори не можеш да си представиш колко е важно, утре вече ще бъде късно. Излез на Арбат за няколко минути.

— Добре — каза Варя, — сега ще изляза.

Тя се върна в стаята, наметна си шлифера.

— Скоро ще си дойда.

— Той ли е? — кратко попита Нина.

— Да.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Защо?

— Знам ли…

Варя се засмя.

— За нищо не се тревожи.

Костя се разхождаше край техния блок с палто с вдигната яка, с ниско нахлупен каскет, та напомняше детектив или пък гангстер от американски филм, в такъв вид той никога не беше се явявал пред Варя. Идиотски маскарад.

Тръгнаха по Арбат.

— Кой вдигна слушалката?

— Сестра ми.

— Знае ли, че дойде да се срещнеш с мен?

— Разбира се.

Завиха по „Плотников“, после по „Кривоарбатски“, стигнаха до поляната срещу училището, приседнаха на една пейка. Вече беше тъмно, смътно светеха уличните фенери, прозорците на блоковете, по улицата рядко минаваха хора.

— Не бива да ходиш по ресторанти без мъжа си — започна Костя, — може да си спечелиш неприятности. Ако беше с мен, никой нямаше да те закачи, но си отишла без мен, затова си си изпатила.

— Преди тебе — отговори Варя, — когато, тъй да се каже, нямах мъж, никой не се заяждаше с мен, никой не ме оскърбяваше. Тази особа ме оскърби именно защото бях твоя жена, затова ме сметна за уличница като нея.

— Тя е психопатка — възрази Костя, — болна жена е…

— От какво е болна?

— Нали ти казвам: психично болна. Психопатките могат да плещят каквото си щат.

— Нямам време, Костя — прекъсна го Варя, — чака ме сестра ми. Тази психопатка не ме интересува, както и случката във „Въженцето“. Ние с тебе се разделихме.

Той замълча, после изведнъж се усмихна, опита се да хване Варя за ръката.

— Почакай, Ляленка, не се горещи. Разбирам, сърдита си ми, но нали двамата не живяхме чак толкова лошо. Ти правеше каквото си искаше: пожела да работиш — започна работа, ако искаш да следваш, ще ти помогна, с мен си като в крепост.