Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Веднага се махнете от нашата маса. Не се закачайте! Май отдавна не сте нощували в милицията? Набързо ще ви го уредя.

— Ах, ах, че ме уплаши… — истерично се разкикоти блондинката.

Приятелките й, наскачали от местата си, вече я влачеха към тяхната маса. Тя се дърпаше и крещеше:

— Аз се държа с нея като със свястна жена, а тя ме обижда, мръсницата! Свършила не свършила училище, и вече се продава, а ще обижда мене!

Игор Владимирович повика сервитьора, плати сметката.

— Въобразява си, че му е жена, а той й е мъж — вилнееше блондинката, — той има такива жени цял вагон и една каручка отгоре, всичките му влачат трипера… Що не попита Рина, и тя го беше пипнала, а сега му е подложила младичко маце, пачаври с пачаври!

Най-сетне излязоха от ресторанта.

— Аз съм наляво — каза Льовочка, той живееше на „Сретенка“, — хайде стига, зарежете я, някаква откачена, е, всичко хубаво!

Варя, Рина и Игор Владимирович тръгнаха надолу към Театралния площад.

— Каква гадина! Какви ги наприказва! Какви ги наизмисля! — възмущаваше се Рина.

— Не бива да се ходи в такива заведения — обади се Игор Владимирович.

— Където и да бяхме, можехме да се сблъскаме с тази психопатка.

— Не се огорчавайте — каза Игор Владимирович на Варя, — не обръщайте внимание, това са житейски дреболии.

— Аз не се огорчавам — мрачно отговори Варя.

Прибра се вкъщи. Беше десет часа, късно беше за работа, време за лягане, пък и да имаше време, не би могла да работи, беше потресена, зашеметена от случилото се във „Въженцето“. Не беше въпросът за Рина и Льовочка, те са приятели на Костя, а Рина явно е била и нещо повече от приятелка, фигурира в „списъка“ му, такива са нравите на техния свят. За Игор Владимирович тази истина за нейния брак, разбира се, беше неочаквана. Но и за нея бяха неочаквани поведението на Игор Владимирович на събранието и този негов изтънял от уплаха глас в ресторанта. Ако я бяха закачили хулигани, той сигурно щеше да вика за помощ с този свой изтънял глас. Овца и страхливец при това. Саша щеше да я защити другояче. Тъй че с Игор Владимирович са квит. Срамуваше се пред самата себе си, една ресторантска уличница бе разговаряла с нея като с равна, защото по-рано негова държанка е била тя, а сега държанката е Варя. Още не бе изпитвала такова унижение. Как ще иде утре на работа, как ще гледа хората в очите?

Какво да прави, господи, къде да се дене от всичко това?! Да плюе на всичко, да се върне при Нина, но не може, няма право да бъде нечестна спрямо горката Софя Александровна. Костя с неговото нахалство съвсем ще й отрови живота. Да доведе в една къща авантюрист, а после да избяга — такова нещо няма да си прости. Да му вдигне скандал? Нищо няма да постигне освен шумотевица в апартамента и още по-големи неприятности за Софя Александровна.

На вратата се почука.

— Влезте.

Беше Софя Александровна.

— Добър вечер, Варя.

— Добър вечер, Софя Александровна, седнете, как сте?

Софя Александровна седна, внимателно погледна Варя.

— Нещо си притеснена май?

— Просто съм уморена, имахме събрание, приеха ме в профсъюза.

— То е една формалност, но все някога трябваше да се направи.

Софя Александровна пак се вгледа във Варя.

— Варенка, виж какво исках да ти кажа… Днес Константин Фьодорович дойде с някакъв човек, дори не затвориха вратата, разглобяваха някакви пушки, тракаха със затворите. Нали се разбрахме, Варя, как може такова нещо?

Варя отвори гардероба. Зад дрехите бяха поставени две ловджийски пушки.

Седна на кревата, безсилно отпусна ръце.

— Много съм виновна пред вас, Софя Александровна. Нямах право да го доведа тук.

— Но нали си му жена.

— Жена… Каква жена съм му аз, какъв мъж ми е той?! Не разбирам какво ме беше прихванало. Не живея с него, почти не го виждам, отдавна не сме мъж и жена.

Софя Александровна мълчеше.

— Но нищо не мога да направя, в клопка съм — отчаяно каза Варя.

— Как така в клопка? — учуди се Софя Александровна. — Не те разбирам, в каква клопка? Не сте сключвали брак, ти си свободен човек, сама се издържаш.

— Да, така е. Но не мога да се махна оттук.

— Защо?

— Защото тогава той няма да си излезе. Точно така ми каза: можеш да си вървиш, на мен и тук ми е добре. Вярно, обеща да си намери друга стая, но лъже, няма да търси. Не мога да го оставя тук, вие няма да се справите с него. Виждате, дори когато съм тук, носи тези пушки, а няма ли ме, изобщо не очаквайте да се церемони, дори няма да ви пусне в стаята.